сряда, 17 ноември 2010 г.
Загадъчният Арийски град Аркаим
Вече повече от сто години лингвисти,историци и изследователи търсят родината на Индоевропейската култура.Индо-иранците са смятани за”живия мост” между Източната и Западната култури-техния гений се простира в много модерни нации,както в Азия,така и в Европа.Когато малките индо-европейски племена споделяли една голяма територия,наричали себе си ‘ар-йа’.От това название идва и името Арийски племена,познато в днешната история.Арийците са създателите на религията-преклонение пред огъня и са оставили след себе си такива литературни монументи като Ригвера и Авеста.
Мари Бойс,археолог,поддържа впечатляващата хипотеза,че родината на древните Индо-Иранци започва от азиатските степи и се простира източно от Волга,което е огромна площ.
Аркаим е открит едва през 1987г.Цялата площ на монумента е 20 хил.кв.м..Площта на археологическите разкопки покрива 8 хил.кв.м..На повърхността, добре се различават два концентрични кръга,земни насипи играели ролята на стени.Изградени са от пръст,камъни и дърво.Това е била една рзвита цивилизация със солидни познания за металургията и широак културна свръзка с други народи,простираща се от Средиземноморието дo днешен Казахстан и средна Азия.
До момента обстойно са разгледани едва 29 сгради.Днешните астрономи са останали безмълвни пред сложността, местонахождението и акуратността на постройките,вземайки предвид,че на това място няма никакви следи от по-ранна цивилизация или култура.Те сякаш са дошли от нищото,носейки със себе си знания и умения,които учените никога преди не са допускали.А за дa стане историята още по-озадачаваща- Арийците явно са напуснали Аркаим точно преди дa бъде изгорен,няма намерено нито едно тяло.Дали те сами са изгорили градът си и защо,остава загадка засега.
Посетителите на този арх.обект твърдят,че често стават свидетели на движещи се в небето светлини, пресвяткащи в близост светлини,мъглявини появяващи се от нищото и други странни и необясними събития.Някои хора започват да чувстват необяснимо напрежение,регистрирани са сериозни промени в пулса,кръвното налягане и телесната температура.Атмосферната температура в тази местност може да се покачи и спадне с 5 градуса в рамките на само 5 минути.Дърветата,които са в близост до обекта страдат от ракови образувания и стволовете им са абнормално изкривени,което е очевиден знак за гео-патогенна зона,която влияе на всеки жив организъм.
Аркаим е накрал историците да променят концепцията си за Бронзовата епоха.Лингвистичните проучвания повдигат много сериозен въпрос,а именно,че са готови да допуснат ,че древния Арийски е коренът на всички човешки езици.
Интересна е и връзката,която някои изследователи проправят с будистите и техния символ имащ същата форма,като Аркаим.Той се нарича Вселената на ламите.Вселената на ламите
Друг интересен факт е,че вътрешния кръг на Аркаим е реплика на яйцеклетка на млекопитаещо.
понеделник, 4 октомври 2010 г.
събота, 2 октомври 2010 г.
Древно-българските държави
Дълги години в нашата историческа наука шества тезата, че българите са малко номадско племе от тюркски произход, появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453 г.). В края на шести век то попада под тюркска зависимост (ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост?), от която го освобождава кана субиги – Кубрат и създава държава. Според официалната историография тя представлява племенен съюз, просъществувал има-няма, малко повече от тридесет години. От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите ни византийци нарекли този съюз Стара велика България. В края на седми век император Константин Погонат, едва успял да разбие арабите при Константинопол, потеглил начело на петдесет хилядна армия към делтата на р.Дунав, срещу “неголямата” войска на Аспарух. Там в продължение на няколко дни той не посмял да я нападне и се отправил към Несебър. Армията му пък била преследвана и избивана от “немногобройните” българи, яздещи дребни кончета от устието на р.Дунав до Варна. Не минали век-два и българите изчезнали сред славянското море.
Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.
Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.
Какво казват летописите на Волжка България
През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).
Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.
Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.
Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.
Първата българска държава
Преди около петнадесет хиляди години седем арийски племена създават съюз, който наричат Идел (иде – седем, ел – племена). Първоначално арийците-иделци се занимавали с лов на мамути, елени (ямал), зубри (атбуга), пещерни мечки. Затова древните предци на българите уважавали силно опитния нощен ловец – вълка. По-късно те опитомили някои животни, между които и кучето, и станали скотовъдци. С течение на времето част от тях започнали да се занимават със земеделие и преминали към уседнал начин на живот. Започнали да строят градове. През лятото скотовъдците живеели във временни селища, грижейки се за животните, а през зимата всички се събирали в родово-племенните центрове – градовете.
Преди около четиринадесет хиляди години съюзът на седемте племена успял да постави под своя власт цялата територия на Ара-Ура и образувал държавата Идел, чийто първи владетел бил Шам (Сам). След създаването на държавата те започнали да се наричат българи (различните фонетични варианти на името са – бул, бал, болгар, българ, балкар, буляр, биляр, бухар, бояр и други), което означава “черноглави” или “вълчи хора”, а също в смисъл на “господар”, на “знаещ”, “мъдър” човек (хора). Те продължили да строят все по-големи градове, научили се да обработват глина, да добиват метали – мед, а по-късно и бронз.
През периода 1965-1998 г. с помощта на спътникови снимки руски учени откриват в района на Южен Урал и Западен Сибир цяла протоцивилизация, която е разположена на площ с размери 150 на 400 км. Досега там са открити 17 града с 21 крепости, както и много неукрепени селища. Най-древните селища са с овална форма - Алданско, Исиней-1, Берсаут, Кизилско, а по-късните са кръгли. Това са Аркаим, Исиней-2, Синташта, Саръм-сакла.
Най-голям интерес от тази “страна на градовете”, която има монументални отбранителни съоръжения с комуникативни системи и изключителна планировка, предизвиква тайнственият град Аркаим. Отговаряйки на официални запитвания от американска страна, руският археолог Г. Б. Зданович отговаря, че това е свещеният град на Тангра и древните българи.
Обектите са засекретени и въпреки че волжките българи знаят за тях, и искат да ги изследват, руските власти и досега не дават разрешение за това.
Създаването на Шумер
Преди около дванадесет хиляди години от изток в Идел започват да навлизат угро-фините. Скоро след това в българското общество избухва междуособна война, като начело на враждуващите групировки застават двама братя – Алмъш и Газан. В края на краищата Газан е победен и с голям брой българи се изселва към централна Азия. Заселват Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и планината Тян Шан. В тази област те развиват земеделието, строят градове, крепости, пирамиди, пътища, усвояват добива на желязо. Тук опитомяват коня и започват да наричат себе си именци. В този район съвременните учени откриха останки от древни градове (Лулан, Ния), много пирамиди, които са по-големи от тези в Египет, голям брой мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. Установено е, че това население е било ирано-езично.
След нови размирици част от българите се оттеглят още по на изток - североизток, начело с Иджик. Покоряват китаите тюрки, които се намират по това време на много по-ниско ниво на развитие. В “Джагфар тарихъ” пише, че те събрали от китаите малки момичета, възпитали ги според българските традиции, а когато пораснали, ги взели за жени. Децата, родени от тези бракове, а също и себе си, те нарекли хони. Хуните запазили българските обичаи, но езикът им в голяма степен се тюркизирал.
В Средна Азия от основната маса на българите се отделят масагетите. Други потеглят на югозапад и завладяват западен Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на двуречието те създават държава, която в чест на добрата дива Самар, наричат Самара (Шумер). Те са били носители на висока култура, която предават на местното население. Строят градове, организират добив на метали, развиват земеделието. Градовете били строени върху хълмове и опасани със стени. Във всеки от тях живеели около четиридесет – петдесет хиляди души. Такива са били Ур, Урук, Лагаш. Владетелят на града носел титлата лугал или енси. С шумерите са свързани и някои от названията на божествения пантеон в Месопотамия: Сирара (храм в Лагаш), Сарбату (магическо дърво, чиято сянка се простира от изгрева до залеза), Шарур (боздуган – оръжието на боговете), Кургарру ( безполово същество, което пази храната на живота).
През 3182 г. пр. Хр. значителна част от междуречието е заляно от водите на невиждан потоп. Загива и главния град на държавата Ат-Алан, а също и голяма част от българите. Някои от тях се спасяват в планината Урарат (Арарат). Потопът унищожава могъществото на българите в Шумер. В началото на III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия нахлуват семитите. Те постепенно изтласкват българите – арийци към устието на Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер е Зиези (посочен за родоначалник на българите в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Той е победен от семитския владетел Саргон Велики, който завзема престола. След смъртта на Зиези голяма част от българите се връщат обратно към Централна Азия.
Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.
През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.
С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.
В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.
Стара Велика България
В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.
Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.
В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.
Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).
Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.
В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.
Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.
В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).
Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска. България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.
Радослав Костадинов
Използвана литература:
Иман Б. – “Джагфар тарихъ. Свод булгарских летописей” – София 2001, ИК “Огледало”
Нурудинов Ф. Г. – “Булгарьi и мировая цивилизация” – София 2001, ИК “Огледало”
Ахмеров Г. – “Булгар Тарихъ”, София 2001, и.к. “Огледало”
Добрев П. – “Прабългарите – произход, бит, култура - нов прочит”, София 1991
Добрев П. – “Кои сме ние българите” и.к. “Галик”, София 2000
Добрев П. – “Непознатата древна България” и.к.”И. Вазов” София 2001
Степанов Ц. – “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, София 1999г.
изд. “Агато”
Степанов Ц. – “Средновековните българи”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.
Заимова Р. – “Арабски извори за българите”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.
Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин, изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това на покойния френски президент Франсоа Митеран, че “българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета” или на американския професор Норман Дейвис, че българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”.
Ако обаче надникнем в историческите извори от древността и средновековието, както и осланяйки се на последните археологични открития, ще видим, че българите са един от най-древните народи на земята. Притежавали са богати познания в областта на астрономията, строителството, земеделието, имали са своя писменост. Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където са спирали, са създавали държави със свое специфично устройство, с добре подредена административна и военна структура, и със съответните титли.
Какво казват летописите на Волжка България
През последните десетина години стана възможен достъпът до хрониките на волжките българи. Най-интересна информация откриваме в “Книга за хуните”, написана от Кул Гали (XII век) и в историческия сборник “Джагфар тарихъ”, съставен от Бахши Иман (1680г.).
Според Кул Гали преди 35 хиляди години древните предци на българите населявали Волгоуралския район - наричали го Ара или Ура, а себе си - жители на Ура-ара (арийци). През ледниковата епоха арийците живели в пещерите на Урал. Те се занимавали с лов и се сражавали с “потомци на зли духове” – човекообразни маймуни (неандерталци?). Една такава пещера, използвана за жилище, по стените на която има рисунки на мамути, коне, носорози, се е запазила и до днес на територията на Башкортостан и се нарича Шулгенташ.
Живели през ледниковата епоха, българите се научили и станали най-добрите майстори в обработването на различни видове кожа. Това тяхно умение е било известно и през Средновековието.
Когато климатът се затоплил и ледниците се оттеглили на север, българите започнали да се заселват в равнините около р. Волга. Цялата Волжко-Камска система те наричали РА (Ранга, Раха). Българите запазили това име чак до XIII век, както и понятието Раил, означаващо Волжко-Камска земя, или Волгокамец. И след като напуснали Урал, арийците запазили почитта си към планините и пещерите. Те вярвали също, че Бог (древните българи го наричали Ерсу, Едфу, Тангра, Тара) се появява по планинските върхове. За тях той е създал добрите духове - дивовете.
Първата българска държава
Преди около петнадесет хиляди години седем арийски племена създават съюз, който наричат Идел (иде – седем, ел – племена). Първоначално арийците-иделци се занимавали с лов на мамути, елени (ямал), зубри (атбуга), пещерни мечки. Затова древните предци на българите уважавали силно опитния нощен ловец – вълка. По-късно те опитомили някои животни, между които и кучето, и станали скотовъдци. С течение на времето част от тях започнали да се занимават със земеделие и преминали към уседнал начин на живот. Започнали да строят градове. През лятото скотовъдците живеели във временни селища, грижейки се за животните, а през зимата всички се събирали в родово-племенните центрове – градовете.
Преди около четиринадесет хиляди години съюзът на седемте племена успял да постави под своя власт цялата територия на Ара-Ура и образувал държавата Идел, чийто първи владетел бил Шам (Сам). След създаването на държавата те започнали да се наричат българи (различните фонетични варианти на името са – бул, бал, болгар, българ, балкар, буляр, биляр, бухар, бояр и други), което означава “черноглави” или “вълчи хора”, а също в смисъл на “господар”, на “знаещ”, “мъдър” човек (хора). Те продължили да строят все по-големи градове, научили се да обработват глина, да добиват метали – мед, а по-късно и бронз.
През периода 1965-1998 г. с помощта на спътникови снимки руски учени откриват в района на Южен Урал и Западен Сибир цяла протоцивилизация, която е разположена на площ с размери 150 на 400 км. Досега там са открити 17 града с 21 крепости, както и много неукрепени селища. Най-древните селища са с овална форма - Алданско, Исиней-1, Берсаут, Кизилско, а по-късните са кръгли. Това са Аркаим, Исиней-2, Синташта, Саръм-сакла.
Най-голям интерес от тази “страна на градовете”, която има монументални отбранителни съоръжения с комуникативни системи и изключителна планировка, предизвиква тайнственият град Аркаим. Отговаряйки на официални запитвания от американска страна, руският археолог Г. Б. Зданович отговаря, че това е свещеният град на Тангра и древните българи.
Обектите са засекретени и въпреки че волжките българи знаят за тях, и искат да ги изследват, руските власти и досега не дават разрешение за това.
Създаването на Шумер
Преди около дванадесет хиляди години от изток в Идел започват да навлизат угро-фините. Скоро след това в българското общество избухва междуособна война, като начело на враждуващите групировки застават двама братя – Алмъш и Газан. В края на краищата Газан е победен и с голям брой българи се изселва към централна Азия. Заселват Памиро-Хиндукушкия масив, Таримската котловина и планината Тян Шан. В тази област те развиват земеделието, строят градове, крепости, пирамиди, пътища, усвояват добива на желязо. Тук опитомяват коня и започват да наричат себе си именци. В този район съвременните учени откриха останки от древни градове (Лулан, Ния), много пирамиди, които са по-големи от тези в Египет, голям брой мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. Установено е, че това население е било ирано-езично.
След нови размирици част от българите се оттеглят още по на изток - североизток, начело с Иджик. Покоряват китаите тюрки, които се намират по това време на много по-ниско ниво на развитие. В “Джагфар тарихъ” пише, че те събрали от китаите малки момичета, възпитали ги според българските традиции, а когато пораснали, ги взели за жени. Децата, родени от тези бракове, а също и себе си, те нарекли хони. Хуните запазили българските обичаи, но езикът им в голяма степен се тюркизирал.
В Средна Азия от основната маса на българите се отделят масагетите. Други потеглят на югозапад и завладяват западен Иран, Сирия, Ливан, Мала Азия. В района на двуречието те създават държава, която в чест на добрата дива Самар, наричат Самара (Шумер). Те са били носители на висока култура, която предават на местното население. Строят градове, организират добив на метали, развиват земеделието. Градовете били строени върху хълмове и опасани със стени. Във всеки от тях живеели около четиридесет – петдесет хиляди души. Такива са били Ур, Урук, Лагаш. Владетелят на града носел титлата лугал или енси. С шумерите са свързани и някои от названията на божествения пантеон в Месопотамия: Сирара (храм в Лагаш), Сарбату (магическо дърво, чиято сянка се простира от изгрева до залеза), Шарур (боздуган – оръжието на боговете), Кургарру ( безполово същество, което пази храната на живота).
През 3182 г. пр. Хр. значителна част от междуречието е заляно от водите на невиждан потоп. Загива и главния град на държавата Ат-Алан, а също и голяма част от българите. Някои от тях се спасяват в планината Урарат (Арарат). Потопът унищожава могъществото на българите в Шумер. В началото на III хилядолетие пр. Хр. в Месопотамия нахлуват семитите. Те постепенно изтласкват българите – арийци към устието на Тигър и Ефрат. Последният арийски владетел на Шумер е Зиези (посочен за родоначалник на българите в “Латински анонимен хронограф” от 354 г. от н.е.). Той е победен от семитския владетел Саргон Велики, който завзема престола. След смъртта на Зиези голяма част от българите се връщат обратно към Централна Азия.
Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.
През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.
С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.
В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.
Стара Велика България
В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.
Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.
В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.
Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).
Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.
В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.
Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.
В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).
Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска. България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.
Радослав Костадинов
Използвана литература:
Иман Б. – “Джагфар тарихъ. Свод булгарских летописей” – София 2001, ИК “Огледало”
Нурудинов Ф. Г. – “Булгарьi и мировая цивилизация” – София 2001, ИК “Огледало”
Ахмеров Г. – “Булгар Тарихъ”, София 2001, и.к. “Огледало”
Добрев П. – “Прабългарите – произход, бит, култура - нов прочит”, София 1991
Добрев П. – “Кои сме ние българите” и.к. “Галик”, София 2000
Добрев П. – “Непознатата древна България” и.к.”И. Вазов” София 2001
Степанов Ц. – “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, София 1999г.
изд. “Агато”
Степанов Ц. – “Средновековните българи”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.
Заимова Р. – “Арабски извори за българите”, София 2000, “Тангра Тан Нак Ра” – и.к.
четвъртък, 26 август 2010 г.
Именник на българските ханове
Именникът на българските канове или както е по-известен Именник на българските ханове е кратък летопис, съдържащ имената и родовете на няколко ранни български владетели. В него са посочени също и датите на възкачването им на престола и продължителността на тяхното управление, която включва и времето когато са били съвладетели или в гражданска война. Интересното е, че титлата хан/кан не се споменава при нито едно от изброените имена. Единствената спомената титла е „княз“, с която са наречени Аспарух и петимата му предшественици.
Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Александър Попов при изследването на руски летописи. Тогава са открити три руски преписа на документа: най-ранният от тях — Уваровият, е от края на 15 век, а другите два — Погодинов и Московски, са от 16 век. Между трите преписа има някои различия в транскрипцията на имената на владетелите. Текстът на творбата е вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“: между първата част — Четвърта книга на царете, и третата — Хрониката на Георги Амартол, без да бъде отделен от тях.Оригинал на Уваровия препис
Авитохолъ житъ лѣт. ҃т. рѡд ему Дуло. а лѣт ему дилѡмъ твирем. Ирникъ. житъ лѣт. ҃ри. рѡд ему Дуло. а лѣт ему дилом тверимь. Гостунъ наместникь сьï два лѣта. рѡд ему. Ерми. а лѣт ему дохсъ. втиремь. Курт: ҃ѯ лѣт дръжа. рѡд ему Дуло. а лѣт ему шегоръ вечемь. Безмеръ ҃г. лѣт. а рѡд сему Дуло. а лѣт ему шегоръ вемь. сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами. И потѡм пріиде на страну Дунаѧ. Исперих кнѧз тожде и доселѣ. Есперих кнѧз. ҃ѯа лѣт. рѡд Дуло. а лѣт ему верени алем. Тервен. ҃ка. лѣто. рѡд ему Дуло. а лѣт ему текучитем. твирем. ҃ки. лѣт. рѡд ему Дуло. а рѡд ему дваншехтем. Севаръ. ҃еі. лѣт. рѡд ему Дуло. а лѣт ему тохалтом. Кормисошь. ҃зі. лѣт. рѡд ему Вокиль. а лѣт ему шегоръ твиремь. Сïи же княз измѣни рѡд Дулов. рекше Вихтунь. Винех. ҃з. лѣт. а рѡд ему Ѹкиль. а лѣтъ ему имаше Горалемь. Телець. ҃г. лѣта. рѡд Ѹгаинь. а лѣт ему соморъ. алтемь. И сïй иного рад. Ѹморъ. ҃м. днïи. рѡд ему Ѹкиль а ему дилѡм тоутѡм.
Превод на Именника
Превод на Уваровия препис на новобългарски от Петър Добрев:
* Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем
* Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем.
* Гостун, наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
* Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
Тези петима князе управляваха княжеството (може да се разбира князуваха, тоест управляваха) оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз, както е и досега.
* Аспарух княз 61 години (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем.
* Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем.
* (неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а неговата година дван шехтем
* Севар 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом.
* Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем.
Този княз смени рода Дуло, наречен (според други:сиреч) Вихтун.
* Винех 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем.
* Телец 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем.
И сій иного рад. (спорно тълкуване)
* Умор (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а неговата (година) дилом тутом.
За всеки владетел е дадена годината на възкачване на престола според прабългарския календар. В Именника липсват имената на хановете Кормесий, Сабин,Токту и Паган.
Проблеми на тълкуването на Именника
Именникът съдържа календарни термини на непознат език. Първият тълкувател на Именника е финландският езиковед Миккола, който приема, че първата част от календарния термин е име на година, а втората – име на месец, като думата за година е изпусната. От текста на непознатия език, предаден с кирилски букви, не може еднозначно да се определят началото и края на отделните части на някои термини заради липсата на крайни ерове в тях. Например Миккола тълкува слъчетанието верениалем като вер-ениалем, докато е възможно и тълкуване верени-алем, както би се разчленило според правописното правило в старобългарски. Същото се отнася за съчетанието текучитем твирем. Според Добрев твирем е сбъркано лично име на владетел. Миккола разглежда само теку читем като календарен термин и го разчита като „година на коня – седми месец“ според чувашките думи тиха „жребче“ и чуваш. çиччĕ, каз. жеті, тюрк. *jĕtti „седем“
В полза на хипотезата, че текстът е сбор от каменни надписи, написани на гръцки език около 7 век и преведен на старобългарски език по време на царуването на Симеон I, говори фактът, че в Чаталарския надпис календарният термин „вол“ е записан като σιγορ (а календарната 821-2 г. отговаря на годината на вола по китайския календар), което е по-близо до тюркския корен *sïg-, „добитък“ в тур. sığır и др. и позволява да се изтълкува думата шегоръ в Именника. През 8-9 век прабългарският звук /ш/ се предава с гръцки букви като СХ (П. Добрев). Миккола също така отбелязва, че понятието *jïlan „змия“ е предадено като диломъ и прави сравнение с това, че началният звук /j/ в лични имена от тюркски произход е записван от византийските хронисти с буквата Δ и това е отразено в Именника.Изречението И сій иного рад има спорно тълкуване. Според П. Добрев то означава „И този друг измести“. Съществува обаче по-правдоподобно тълкуване: рад е съкратена форма от старобълг. предлог ради, т.е. изразът се превежда като „и този (управлява) заради друг“ ПРИЛОЖЕНИЯ І.
Тарвил (Тервел) - син на Аспарух.
Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Александър Попов при изследването на руски летописи. Тогава са открити три руски преписа на документа: най-ранният от тях — Уваровият, е от края на 15 век, а другите два — Погодинов и Московски, са от 16 век. Между трите преписа има някои различия в транскрипцията на имената на владетелите. Текстът на творбата е вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“: между първата част — Четвърта книга на царете, и третата — Хрониката на Георги Амартол, без да бъде отделен от тях.Оригинал на Уваровия препис
Авитохолъ житъ лѣт. ҃т. рѡд ему Дуло. а лѣт ему дилѡмъ твирем. Ирникъ. житъ лѣт. ҃ри. рѡд ему Дуло. а лѣт ему дилом тверимь. Гостунъ наместникь сьï два лѣта. рѡд ему. Ерми. а лѣт ему дохсъ. втиремь. Курт: ҃ѯ лѣт дръжа. рѡд ему Дуло. а лѣт ему шегоръ вечемь. Безмеръ ҃г. лѣт. а рѡд сему Дуло. а лѣт ему шегоръ вемь. сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами. И потѡм пріиде на страну Дунаѧ. Исперих кнѧз тожде и доселѣ. Есперих кнѧз. ҃ѯа лѣт. рѡд Дуло. а лѣт ему верени алем. Тервен. ҃ка. лѣто. рѡд ему Дуло. а лѣт ему текучитем. твирем. ҃ки. лѣт. рѡд ему Дуло. а рѡд ему дваншехтем. Севаръ. ҃еі. лѣт. рѡд ему Дуло. а лѣт ему тохалтом. Кормисошь. ҃зі. лѣт. рѡд ему Вокиль. а лѣт ему шегоръ твиремь. Сïи же княз измѣни рѡд Дулов. рекше Вихтунь. Винех. ҃з. лѣт. а рѡд ему Ѹкиль. а лѣтъ ему имаше Горалемь. Телець. ҃г. лѣта. рѡд Ѹгаинь. а лѣт ему соморъ. алтемь. И сïй иного рад. Ѹморъ. ҃м. днïи. рѡд ему Ѹкиль а ему дилѡм тоутѡм.
Превод на Именника
Превод на Уваровия препис на новобългарски от Петър Добрев:
* Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година (на завземането на властта) дилом твирем
* Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а неговата година дилом твирем.
* Гостун, наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.
* Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.
Тези петима князе управляваха княжеството (може да се разбира князуваха, тоест управляваха) оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз, както е и досега.
* Аспарух княз 61 години (управлява). Родът му Дуло, а годината му верени алем.
* Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година текучитем твирем.
* (неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а неговата година дван шехтем
* Севар 15 години. Родът му Дуло, а неговата година тох алтом.
* Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а неговата година шегор твирем.
Този княз смени рода Дуло, наречен (според други:сиреч) Вихтун.
* Винех 7 години. Родът му Укил. А неговата година шегор алем.
* Телец 3 години. Родът му Угаин, а неговата година сомор алтем.
И сій иного рад. (спорно тълкуване)
* Умор (управлява) 40 дни. Родът му Укил, а неговата (година) дилом тутом.
За всеки владетел е дадена годината на възкачване на престола според прабългарския календар. В Именника липсват имената на хановете Кормесий, Сабин,Токту и Паган.
Проблеми на тълкуването на Именника
Именникът съдържа календарни термини на непознат език. Първият тълкувател на Именника е финландският езиковед Миккола, който приема, че първата част от календарния термин е име на година, а втората – име на месец, като думата за година е изпусната. От текста на непознатия език, предаден с кирилски букви, не може еднозначно да се определят началото и края на отделните части на някои термини заради липсата на крайни ерове в тях. Например Миккола тълкува слъчетанието верениалем като вер-ениалем, докато е възможно и тълкуване верени-алем, както би се разчленило според правописното правило в старобългарски. Същото се отнася за съчетанието текучитем твирем. Според Добрев твирем е сбъркано лично име на владетел. Миккола разглежда само теку читем като календарен термин и го разчита като „година на коня – седми месец“ според чувашките думи тиха „жребче“ и чуваш. çиччĕ, каз. жеті, тюрк. *jĕtti „седем“
В полза на хипотезата, че текстът е сбор от каменни надписи, написани на гръцки език около 7 век и преведен на старобългарски език по време на царуването на Симеон I, говори фактът, че в Чаталарския надпис календарният термин „вол“ е записан като σιγορ (а календарната 821-2 г. отговаря на годината на вола по китайския календар), което е по-близо до тюркския корен *sïg-, „добитък“ в тур. sığır и др. и позволява да се изтълкува думата шегоръ в Именника. През 8-9 век прабългарският звук /ш/ се предава с гръцки букви като СХ (П. Добрев). Миккола също така отбелязва, че понятието *jïlan „змия“ е предадено като диломъ и прави сравнение с това, че началният звук /j/ в лични имена от тюркски произход е записван от византийските хронисти с буквата Δ и това е отразено в Именника.Изречението И сій иного рад има спорно тълкуване. Според П. Добрев то означава „И този друг измести“. Съществува обаче по-правдоподобно тълкуване: рад е съкратена форма от старобълг. предлог ради, т.е. изразът се превежда като „и този (управлява) заради друг“ ПРИЛОЖЕНИЯ І.
Приложение І-1
Сравнителен анализ на сведения, свързани с именника на
българските канове и сведения от
"БЪЛГАРСКИ ЛЕТОПИСИ - ДЖАГФАР ТАРИХИ”
Настоящият сравнителен анализ, свързан с предходно изследване на ав-тора, е частичен и обхваща периода VІІ-ІХ в. С цифровите знаци "1". (А) отбе-лязваме досега известните исторически извори, а с “1".(Б) - становищата на раз-лични изследователи. С цифров знак "2" отбелязваме сведенията от "Български летописи - Джагфар тарихи” (том ІІІ, стр. 97-103).
1. ТЕРВЕЛ
“1”. (А) Гръцки (византийски) извори: Теофан и Никифор споме-нават името му във връзка с възвръщането на престола на свалените византийски императори - Юстиниан ІІ и Анастасий ІІ.
Латински извори: Зигберт (ХІ в.) и Алберих (ХІІІ в.) споменават Тherbelis Bulgaribus dominatur.
"2". “… Айар (Авар) - син на Аспарух.Тарвил (Тервел) - син на Аспарух.
Наследници на Тервел: Кермес - син на Тервел; Сувар - син на Кермес; Кермек - син на Сувар; Азан Тукта - син на Кермек; Караджам (Кардам)- син на Кермек; Крум - син на Азан Тукта.
Наследници на Айар: Бозок, по-възрастната дъщеря, омъжена за Уран от рода Укил.
Чак Чак, по-младата дъщеря, омъжена за царя на Кара България (=Велика България) - Сулаби, който е внук на Бат Баян.
Наследници на Бозок: Корамджест - син на Бозок; Зухра - дъщеря на Бозок; Бунек (Винех) - син на Зухра; Телес - син на Корамджест; Дилярек (Терелиг) - син на Телес”
2. НЕИЗВЕСТЕН І * = АЙАР
“1”. (А) В гръцките и латински извори недостатъчно е изяснен наследникът на Тервел.
(Б) Редица изследователи на Именника на българските канове, като напр. Г. Моравчек, В. Бешевлиев и Дж. Бъри отбелязват, че той е повреден там, където се съдържат тези сведения. В реда, в който се посочват обичайните данни за наследник, се чете само краят на годината на възкачването ”твирем”.
"2". Тервел умрял в 719г. След него царувал неговият брат Айар, когото още Аспарух е поставил за съуправител на Тервел за предотвратя-ване на караници по повод престолонаследието. Тервел го изпратил с неговите войски на помощ на хазарския каган Кук-Куян, сражаващ се срещу арабите. Дъщерята на Айар, Чак-Чак, била омъжена за кара-българския балтавар (кан) Сулаби, също отличил се във войната с арабите. Синът на Сулаби и Чак-Чак е наречен Айар.
3. НЕИЗВЕСТЕН ІІ *= КЕРМЕС
“1”. (А) Латински извори – Зигберт: “727г. над българите се възцарил Кормесий.” Алберих: ”В 727г…Кормесий царувал над българите… вече царувал трети владетел, на име Кормесий.”
(Б) Изследователите на Именника имат различни становища. Според П. Мутафчиев: “След Тервеля…се изредили двама владетели. На първия от тях името не е известно…”
"2". Айар…направил за свой съуправител сина на Тервел, Кермес, назован в чест на алп Кермес - посланик на Тангра. След една от битките с арабите, Айар се разболял от паралич и вместо него царствувал верният му Кермес. Той толкова обичал Айар, че влезъл при него в шатрата в мо-мента на смъртта му. Когато излязъл от шатрата със съобщение за смъртта на Айар, бюрганите заявили, че в него се е вселила Улят и той не може да управлява страната. Тогава дали царуването на неговия син Сувар. Било това в годината на заяка - 727г.
4. СЕВАР = СУВАР
“1”. (А). За Севар се знае само от Именника - той не е споменат от гръцки и латински хронисти.
(Б). Изследователите на Именника датират неговото управление според тълкуванията на стария български календар и данните за Корми-сош.
"2". Сувар умрял в годината на коня (742г.) от психическо раз-стройство по повод това, че Шада Идик (главния съдия) го свалил …в 740г. …от престола. На боилите и багаините…било казано, че Улят е поразила целият род на Кермес … След двугодишно регентство на Би-Хатин …те избрали за цар Корамджест - син на Уран (от рода Укил) и дъщерята на Айяр (Бозок).
5. КОРМИСОШ = КОРАМДЖЕСТ
"1". (А). Латински извори: Зигберт - “…над българите се възцарил Кормесий.” (727г.)
Алберих - “…Кормесий царувал над българите.” (727г.)(Б). Изследователите на Именника имат различия в броя на годините му на управление.
"2". След двугодишно регентство (740-742г.)…те (боилите и багаините) избрали за цар Корамджест - син на Уран (от рода Укил) и дъщерята на Айар (Бозок). Той царствал щастливо до 755г., когато войнското щастие му изменило…и той предал властта на сина на своята сестра - Бунек. Той (Корамджест) умрял в 761г.
6. ВИНЕХ = БУНЕК
"1". (А). В гръцките и латински извори липсват сведения за Винех.(Б). Изследователите на Именника имат различия в тълкуванията на текста в трите преписа и връзката на термина “ИМА” (ИМАШЕГОРАЛЕМ) с календарното му тълкувание и хронология.
"2". “…той (Корамджест = Кормисош) предал властта на сина на своята сестра - Бунек”.
7. ТЕЛЕС
"1". (А). Гръцки извори: Теофан: “Българите, като въстанали, избили господарите си, които произхождали от хански род, и поставили мъж злонравен, на име Телец, на 30 години... императорът излязъл срещу Тракия, като изпратил и през Черно море флота от 800 хеландии (военни кораби), носещи всяка по 12 коня. А Телец, като чул за похода по суша и море против него взел за съюзници 20 хиляди от съседните племена, поставил ги в укрепленията и ги обезопасил. Императорът, като дошъл, разположил се на стан в Анхиалското поле. На 30 юни, първи индикт, ден пети, се явил Телец. Той дошел с множество племена и започнали сражение. Те дълго се избивали помежду си. Телец бил обърнат в бяг.”
Никифор: “Работите пък у хуно-българите се развивали по следния начин. Те, след като се уговорили помежду си, убили тези, които облада-вали по родова линия властта над тях, а за свой вожд поставили така наречения Телеций, строг мъж, който заедно с това проявявал от младини сме-лост… срещу императора излязъл Телеций, който имал съюзници немал-ко… Победен в сражението, той се обърнал в бягство…Българите пък като видели злощастието на Телец, въстанали, убили го и поставили за свой господар едного от своите първенци, комуто името било Сабин.”
Латински извори: Зигберт: “762 - Телец, като влязал в сражение с император Константин, бил победен с големи загуби и позор за българите. Поради това той бил свален от българите и убит от тях заедно с първенци-те на народа… Над българите се възцарил Сабин.
(Б). Изследователите на Именника, освен на хронологията отделят внимание на тълкуването на израза: “ …И СИИ ИНОГО РАДЪ“. Преобла-даващо е мнението, че този израз означава : “И този (бе) от друг род.”
"2". “В годината на тигъра, в 762 г., на трона е въздигнат съупра-вителят на Бунек , син на Корамджест и неговата жена от рода Угор Те-лес …Телес бил съюзник на хазарския каган. Потомъкът на Шада-идик (главния съдия) Саин = Сабин…отнел властта от рода Укил…В 764 г., в бой неговите хора изненадали и убили Телес.”
8. САБИН = САИН
“1”. (А). Гръцки извори: Теофан: “На 30 юни…убили Телец заедно с неговите воеводи и поставили Сабин, който бил зет на техния някогашен господар Кормесий…Но когато Сабин изпратил веднага пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите направили събор и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки: "Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите…" Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и преминал към императора. А българите си поставили друг господар на име Паган.”
Никифор: “Този (Сабин), щом получил властта, отправил при им-ператора пратеници, чрез които най-настойчиво молел за мир. На бълга-рите, обаче, не се понравила тази постъпка. Възбудени от това, те силно се противопоставили, понеже мислели, че ще бъдат веднага поробени от ромеите. Сабин се уплашил от това и избягал при императора…българите свалили от властта поставеният от Сабин техен вожд Умар и провъзгла-сили за вожд Тукту… (765г.)
Латински извори: Зигберт: “…Над българите се възцарил Сабин… Българинът Сабин сключил договор с ромеите. Заради това той бил изго-нен от своите и избягал при императора, а над българите се възцарил Паган.”
(Б). Изследователите на Именника търсят причините, поради които Сабин липсва в списъка.
В. Златарски: “…името Сабин като романско по произход е заето от славяните - той е бил по произход славянин, може би някой племенен славянски княз.
Г. Фехер: “Севин (зет на Кормисож и вуйчо на Умар) като наместник на малолетния законен хан Умар от рода Вокил…не е получил място в Именника, понеже не е бил хан, а само заместник.”
О. Прицак: “Сабин - българите го смятали за предател.”"2". “Телес бил съюзник на хазарския Каган…Потомъкът на иджика Шады - Саин…отнел властта от рода Укил…В 764г. неговите хора… убили Телес, но скоро Сабин бил детрониран в…765г. от тъста на Телес Юмарт. Старикът Юмарт, обаче скоро умрял, и на трона бил издигнат Азан Тукта, син на Кермек и дъщерята на аварския каган Улаг от рода Магунти.”
9. ПАГАН и ТУКТУ = АЗАН ТУКТА
“1”. (А) Гръцки извори: Теофан: “…Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и преминал към императора. А българите си поставили друг господар на име Паган… На 21 юни през 4 индикт императорът се вдигнал срещу българите и изпратил към Ахело 2600 хеландии (бойни кораби), които снабдил с войници от всички теми (области). А когато тези хвърлили котва при бреговете и задухал севернякът, насмалко щели да се разрушат всички хеландии и се издавили много войници, така че импера-торът заповядал да опънат мрежите, за да бъдат събрани мъртъвците и да бъдат погребани. И на 17 юли той влезъл безславно в столицата…През същата година Паган, господарят на България, изпроводи пратеници при императора да моли да се види лично с него. И като получил отговор, слязъл при него с болярите си. Императорът седнал, като заедно с него седнал и Сабин, приел ги и ги укорил за тяхното безредие и за омразата им срещу Сабин и сключили привидно мир.”
Никифор: “…В третия индикт Константин нахлул в България, по-неже българите свалили от властта поставения от Сабин техен вожд Умар и провъзгласили за вожд Тукту, мъж българин, брат на Баян…Ония от българите… които били избягали, се оттеглили в горите при река Дунав, а не малко били убити. Между тях загинал и Тукту заедно с брат си Баян, както и други. А друг един техен вожд, наричан кампанг (Паган), избягал във Варна и изглежда се бил спасил, но бил убит от собствените си роби.”
Зигберт: “Българинът Сабин сключил договор с ромеите. Заради това той бил изгонен от своите и избягал при императора, а над българите се възцарил Паган.
(Б). Изследователите на Именника определят хронологията на хан Тукту и хан Паган условно, средно по една година управление поради липса на хронологични данни - В. Златарски и Ив. Богданов; хан Паган е заличен от В. Бешевлиев, а хан Токту и хан Паган под името “Богдан” са обявени от Й. Вълчев за узурпатори на властта и са разположени в перио-да между Телец и Умар.
"2". “…Сабин…отнел властта от рода Укил…В…764г…неговите хора …убили Телес, но скоро Сабин бил детрониран в…765г. от тъста на Телес - Юмарт. Старикът Юмарт обаче скоро умрял и на трона бил издиг-нат Азан Тукта, син на Кермек и дъщерята на аварския каган Улаг от род Магунти. Неговите врагове обаче говорели, че истинският баща на Азан (Асян = Асен) е един аварски бек, а Кермек го е осиновил след женитбата. Разпространението на тази сплетня способствало за това, че в по-голямата част от живота си Азан бил на служба при аварския каган… Азан в детството си бил много слаб, поради което Кам-боян му дал магическо име… Азан е бащата на Крум и дядото на Омуртаг и всички улаг-български (дунавско-български) царе с името “Азан” (Асен) - са негови потомци. Жена-та на Азан била принцеса от българския род Урус Алан. Тяхната дъщеря Аря - Услан е омъжена за Кан Каранджар и родила на света Урус Айдар… Синът на Бунек, Боян, успял да изгони Саин…След гибелта на Боян властта преминала към сина на Телес - Дилярек.
(Терелиг)…След Дилярек царувал внукът на Сувар, син на Кермек- Караджам или Каранджар (Кардам), брат на Азан Тукта”.
Кратък анализ на източника:Именникът е открит в 1866г. и до сега са известни три преписа: Уваров, ДИМ, № Увар. 1334 (ХV в.) Москва; Московски, ДИМ, № Син. 280 (ХVІ в.), Москва и Погодинов препис, Публична библиотека “М. Н. Салтиков-Шчедрин”, № 1437 (ХVІ в.), Петербург. Повече от един век Именикът на българските канове е на вниманието на научната общест-веност. Броят на становищата, анализите и публикациите е огромен.
"Българските летописи - Джагфар тарихи” (Бахши Иман, Джагфар Тарихы, Свод булгарских летописей), т. І-1993, т. ІІ-1994 и т. ІІІ-1997г., издадени от Р. Ш. Шарипов, Ф. Г. Нурутдинов и др., Оренбург, Русия.
Историята и частичен анализ на този “домашен извор” за първи път са представени пред научната ни общественост от Петър Голийски - “Джагфар тарихи като извор за историята на българите” (2000г.: Приносът на българите в световната цивилизация, СУ “Св. Климент Охридски"), (сп. Български векове, бр. 3, 2001г.). Известията за генеалогията на дунавскитебългарски царе, включени в настоящия сравнителен анализ, са пред-ставени от Гази Баба, държавен секретар на Гази Барадж - владетел на Волжка България 1230-1242г. Оригиналът на списъка е съставен значи-телно по-рано, защото самият Гази Баба казва следното: “В документите на моя господар (царя Гази Барадж) аз видях списъка на улаг-българските царе, донесени от посланика Азан (Асен) Тертер… Целият архив, който се водеше за връзките ни с други страни изгоря… както и оригиналът на този списък…мен особенно ме интересуваше династията Билиг, тъй като цар Самуил е мой прадядо.” (т. ІІІ, стр. 100-101).
Отговор на въпроса за династията Билиг намираме в сведенията за Кан Кубрат: “Курбат Кюнграт или “Кубрат”, Курт, Хор…по-старият син на Албури. Когато загинал неговият баща, той бил още съвсем млад. До израстването му…управлявал от негово име родният брат на жената на Албури - Юрган (Бюрган) Телес. Наложило се той да обедини българската държава, разпаднала се след смъртта на Албури на 60 самостоятелни об-ласти. Когато Курбат израстнал, Юрган доброволно му предал властта над обединената държава. Живота на Юрган е влязъл в българската история като пример за безкористна служба на народа и страната. В негова памет и в памет на своята майка, Курбат нарекъл себе си с името на тяхния род Кюнграт, което византийците преправили в “Кубрат”. След смъртта на Юрган Телес, на Курбат служил сина на Юрган - Билиг. В едно от сраженията Билиг, спасявайки Курбат, загинал, а Курбат осиновил двамата синове на Билиг – Лачин и Кызыл Кубар. Родните деца на Курбат били три: Атряч Катраг, Бат Боян и Атиле-Аспарух.”(т. ІІІ, стр. 96-97).
Сборниците със сведения от Гази Баба и Гази Барадж са датирани през 1246г. и 1262г., от което би могло да се предположи, че Именникът в най- стария си вариант (ХVв.) е производен продукт за богослужебни християнски цели. Показателно е следното различие: Гостун от род Ерми не е тъждествен с Органа = Юргана Телес. Гостун, Гордас, Кущан (527-528г.) е син на Масгут и внук на Ирник. Неговият опит да установи християнството всред българите е причина за смъртта му (т. ІІІ, стр. 94). Той действително е бил само наместник и е управлявал 2 години от името на малолетния Боян (Сандилх) - син на Мундо (известен в гръцката и латинска историография под името Реан, Татра-Банат, син на Масгут). Нев-ключването в Именника на редица известни чрез гръцки и латински извори, български владетели, е косвено доказателство, че Именникът на бъл-гарските ханове е един по-късен християнски богослужебен продукт и не на последно място в тази посока трябва да бъде преразгледана християн-ско-митичната му уводна част: АВИТОХОЛЪ ЖИТЪ300 ЛЕТ... (153-453 г. сл. Хр.).
Вече отбелязахме добросъвестната функция на държавния секретар Гази Баба. В неговото ведомство, освен международните връзки и доку-менти от оперативен характер, са били съхранявани и особено ценни до-кументи от исторически характер. В това отношение Гази Баба и Гази Барадж, често назовават и цитират Микаил Шамс, държавен секретар от (840г.) времето на Урус Айдар (805-855г.), както и от времето на Кан Боян (Сандилх 535-590)… и те, на някакъв подобен принцип, в предисторичес-ки древни епохи, твърдят, че първият български държавен обединител и владетел, ИДЖИК, е в периода 14953-14653г. пр. Хр., т.е. точно 300 годи-ни (т. ІІІ, стр. 81).
Подобен митичен вариант е отразен и в еврейската библия: “А всички дни на АДАМОВИЯ живот бяха 930 години; и той умря /Първа книга Мойсеева гл. 5, т. 5/. Очевидно митичната хипотеза е общ феномен на древната история.
Изводи:- Именникът на българските канове и "Българските летописи - Джагфар тарихи” имат достатъчен брой съвпадения и разлики с гръцките и латински извори, за да бъдат определени като “домашни извори”.
- За разлика от Именника, в Българските летописи допълнително са отразени родствени връзки и събития, известни само между роднини.
- Липсата на сведения или неточните сведения от гръцки и латин-ски извори би следвало да се подложат на преоценка като незаинтересова-ност или предумишлена деформация.
В заключение може да се каже:Оценяваме публикуваните “Бахши Иман, Джагфар Тарихы, свод булгарских летописей” като изключително ценен материал за изясняване историята на Българите. (т. І-1993г., т. ІІ-1994г. и т. ІІІ-1997г., Ф. Г. Нур-утдинов и др., Оренбург, Русия).
Освен нашата дълбока признателност и благодарност към Ф. Г. Нурутдинов бихме искали да предпазим от крайности и безкритични ув-лечения бъдещите изследователи, които ползват материала.
Абонамент за:
Публикации (Atom)