Темата за Волжка България стана особенно актуална в последните години. По време на социализма, поради конюнктурните съображения и синхрон със „съветските другари” за историята на Волжка България у нас изобщо не се споменаваше. След 1989 г. повишеният интерес към прабългарите, неминуемо доведе и до засилено внимание към Волжка България. Но от едната крайност се премина в другата. Съзнателно се хиперболизира значението на „волжкобългарската култура”, границите на Волжка България се представят в причудливи фантастични размери от Северноледовития океан, до Каспийско море и Тибет. Започна едно безкритично популяризиране на псевдонаучните пантюркистки „произведения” на Фархат Нурутдинов и сподвижниците му. Появиха се абсурдни и нелепи твърдения че съвременното татарско население в Поволжието било „волжкобългарско” с „българско” съзнание?! В последните години все повече темата за волжките българи и евентуалните им наследници се експлоатира безобразно от различни автори, най-вече лаици-патриотари, с цел прокарването на различни прикрити политически внушения. Всичко това налага да разгледаме нейната реалната история.
Всички знаем старата легенда за снопа пръчки (б.а. който се оказвааланския ритуал за гадаене на бъдещето наречен баресман) и синовете на кан Кубрат, които след смъртта му се разпръснали по света, като Котраг се предвижил към р.Волга. Но най-старите археологични находки са от първата четвърт на 8 в., което показва че няма пряка връзка, пряка миграция от Кубратова към Волжка България.Възникването на последната е свързано с масираното арабско настъпление към Кавказ и Хазарската д-ва, в първото и второто десетилетие на 8 в. Савирите оказват най-ожесточена съпротива на нашествениците. Когатокан Тервел разгромява арабите пред Константинопол, савирският владетелАлп Илтивар, разгромява арабите в Кавказ и спира проникването им с 1-2 десетилетия. Арабските разорения и налагането на исляма, стават причинаостаналите в Кавказ прабългари, голяма част от аланското население, савирите, есегелите и барсилите да потърсят по-спокойни места на север. Така възниквасалтомаяцката алано-българска култура в Подонието. Част от същите племена достигат и се установяват по поречията на Волга и Кама. В преданията на чувашите се казва че някога техните предци живеели на юг във висока планина, но поради чуждо нашествие се изселили на север. Началото на Волжка България е около 750 г., почти 100 години след Кубрат, но най-интензивните миграции са в 9-10 в. Или виждаме че „преселение на Котраг” не е имало, както и самия Котраг не е историческа личност, а митичен персонаж, чието име е производно на етноним!
Арменската география „Ашхарацуйц”, също съобщава за народите барсили, бушки (българи) и хазари, обитаващи на р.Итил, като барсилите били притеснявани от бушките и хазарите.
Освен барсилите и българите, на север се озовават и есегелите, или ишкилите, вероятно аланско племе, обитаващо Северен Кавказ. Идриси съобщава за крепост и обалст Аскала намираща се между Алания и Грузия. Вероятно самоназванието им е било аскал или асиаг. Аскал се среща като фиксирано аварски име, а Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на района. В района на Малка Кабарда се е срещал етнонима осоки, до 16 в. , а в 19 в., съществувало названието на река Ассакай, приток на Терек. Много интересен факт е че грузинците (имретинци и мингрелци) наричат кабардинобалкарците „секелт”, което пряко доказва че аскалите в Кавказ са били аланско племе, обитавало територията на Кабардино-Балкария, като местоположението му съвпада с данните от Ал Идриси. /АФ-ОИБН/ В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ В 17 в. Евлия Челеби съобщава за абхазко племе ашегел. Явно са далечни асимилирани потомци на аланите-аскали. В потвърждение на гореизложеното може да посочим че етнонима ескел (в транскрипцията на Ибн Фадлан), удивително точно съвпада с топонима „Аскол”. Те са част от кавказките, или донските алани-аси, явно предвижващи се съвместно с прабългарите. Според Кузнецов, названието ас, аси в Кавказ, е фиксирано в „Ашхарацуйц” под формата аш-дигор, т.е. аси-дигори. Изследвайки осетинската топонимия на Балкария, В.Милер стига до извода че в миналото, преди преселението на кипчаките, на нейната територия, от подножието на Елбрус, в западна посока до изворите и горните течения на реките Кубан и Лаба, в долините между Кубан и Урух, където днес живеят „горските татари” (б.а. потомци на кипчаките) - урусбиевци, чегемци, хуламци, бизенгийци и балкарци, са обитавали родственици на дигорците, носещи етнонимаасиаги, аси. /ВМ-ОЭ,стр.504-506/
Топонимиката в басейна на р.Дон е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. Друга късна податка представлява едно съобщение от Улрих Рихентал, в „Хрониката на Констанцкия събор”. Описвайки владетелите на страните от Източна Европа, той споменава „Херцогът на Аскалот (Aschalott) зад Влахия” т.е. на изток от Влахия, защото в германската географска традиция, преден е синоним на западен, а заден на източен. Така че въпросната област (херцогство) Аскалот се намира на изток от Влахия и вероятно визира района на р.Оскол, приток на Северски Донец. Всъщност гр.Оскол е от края на 16 в. и отразява названието на р.Оскол. Карамзин я споменава и като р.Аскал. /MB-URKK/
С.Плетньова в своята книга „Половцы” забелязва че в етнонима аси се упоменава, паралелно с названието алани, но в групата аси се включват и „черните българи” - салтомаяцките племена. В съвр. татарски, звукът „а” може да премине в „э”, така че преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. /АБ-ТТИ/ Разбира се този преход „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „
” и за български. Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ.савир по произход.
” и за български. Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ.савир по произход.Днес много татарски историци (Д.М.Исхаков, И.Л.Измайлов), произволно, без никакви доказателства приравняват есегелити/аскали с тюркското племе чигили, по „благозвучие”. За барсилите, днес преобладаващото мнение е че също са алански племена.
В Поволжието и Западното Приуралие, мигрантите от Кавказ попадат в смесена угрофино-сарматска среда. Там обитават представителита на именковската култура, чийто носители се смятат за предци на живеещите сега, съвр.угрофински народности. По Южното Поволжие в периода 5-9 в. живеят представителите на турбаслинската култура,смятана за късносарматска по произход, носителите на която са най-вероятно предтюркски кангарски и хионитски племена. По поречията на реките Кама и Белая и около гр.Уфа в същото време обитават носителите на бахмутинската култура,показваща смесени угрофино-сарматски черти, поради което се смята за производна от смесването на турбаслинци с местните заварени племена. Караякупинската култура в Южен Урал, е идентична с турбаслинската и е създадена от същите племена. По поречията на Средна Волга и Кама, край гр.Менделеевска и удмуртското село Тураево, в 5 в. прониква компактна сарматска група. Те оставят група от могилни погребения, известни като Тураевските могилници. Етническата принадлежност на населението което ги е оставило, предизвиква разногласия при интерпретациите. Според А.X.Халиков и Е.А.Халикова, те са древни маджари, Е.П.Казакова ги смята за угро-самодийци. Други изследователи ги смятат за спасили се остатъци от хуните на Ернах, след големият им разгром от прабългарските племена на оногурите и савирите, но най-вероятно, както пише А.Баяр, това са сармати, кангари или алани. Погребаните са високи на ръст европеиди със ИДЧ (изкуствена деформ. на черепа), оръжието, пластинчани ризници и кованите, конусовидни шлемове, показват типични сарматски черти, като начинът на изработка е идентичен с кушанските находки от Северен Тохаристан. Срещат се погребения и на жени в бойно снаряжение. Най-вероятно тураевци са мигрирали в Поволжието алани или сармати, след хунския удар върху аланските племена от Причерноморието. /АБ-ТТИ/ Най-северни са находките подобни на тураевските, от с.Муслюмово и с.Брюхановско разположени северно от г.Челябинск. Изделия от същия стил са открити и в лесостепната и горска зона (Мог.Бирски, Уфимски, Дежневски). В случая виждаме културна мода, която е господствовала в степните простори на Азия. Преки аналогии на посочените находки се откриват в паметниците от Казахстан (Боровое, Кара-Агач, Актобе 2, Канаттас/кург.19), Средна Сърдаря (Алтынасар-4), Киргизия (погребението в совхоза Шамси) и Афганистан (некропола Тилятепе). /ТТ-ИПСУКС/Силното източноиранско присъствие в този район, до масовата тюркска експанзия, е в основата на т.нар. ”пермски зверин стил” – находки на предмети и украшения изпълнени според каноните на звериния стил. Самата култура на волжкобългарските племена е идентична със салтомаяцката.
Известни са около 20 паметника от ранните волжки българи. /А-СССР,стр.23-28/ Ограничени са между реките Свияга, Кама, Волга и Чермшан. Като цяло са само погребални комплекси – могилници. Няма данни за масивно строителство и каменни градежи, явно ранните волжки българи са предпочитали дървото като основен строителен материал, както пише и Ибн Фадлан.
Преобладаващи са погребенията в прости грунтови ями, със западна ориентация на скелета, намиращ се в положение на гръб, с оскъден погребален инвентар. Повечето от ямите са със засечки при изкопаването (заплечки), върху които се е поставял дървения капак.
Откриват се и по-различен обряд, свързан с могилника от Большие Тыганы, където се откриват съпътстващи погребения с части от конски скелет и погребални маски, сребърни и от кожа. Смята се че принадлежат на угорско население.
В съседните райони на Южен Урал, турбослинските и караякупските племена, имат по-друг обряд: могилни погребения, каменни насипи над могилата, наличие на „тайници” за полагане на съпътстващия погребален инвентар, дървени ковчези. Срещат се групови погребения на 8-10 човека. Откриват се паралели с Южен Сибир,таштъкската култура, протокиргизите. /А-СССР,стр.77-81/
Така че най-ранния етап от съществуването на Волжка България, показва сармато-аланска културна принадлежност. Ибн Фадлан посочва също някои алански обичаи при волжките българи, като поставянето на знаме (алем), пред къщата на починалия, използването на трикраки масички (финдз), отрязването на кичур коса от близките по време на траура, съвместното къпане на мъжете и жените, по време на празник, обичай посочен и от Ал Бируни за иранското население от каспийското крайбрежие около гр.Амул (съвр.Азърбайджан), индоевропейски по произход, съществувал и при славяните в деня на лятното слънцестоене.
Ибн Фадлан, описва и погребалният обряд на волжките българи: “когато някой от тях умре, то те го измиват по мюсюлманския обряд (става дума са началото на ислямизацията), след което го слагат на кола и го откарват до мястото на погребението. Слагат тялото на земята и го очертават от всички страни. След което започмат да копаят по очертанията. След като изкопаят гробната яма, изкопават „пещера” (явно е искал да каже ниша), в една от страничните стени и там поместват тялото. Така в тази страна погребват своите мъртви”. По красноречиво описание на аланския погребален обряд, яма или катакомба с подбой, едва ли може да се намери и в съвремените учебници по археология!
Най-ранните волжкобългарски некрополи са Кайбелския, Болшетарханския и Уренския могилник. Погребенията са в дълбоки и тесни ями със “заплечки” и подбои. Придружаващата керамика е от салтомаяцки тип, срещат се и останки от конски черепи и предни крака. Наблюдава се известно сходство с турбаслинските погребения. /ИТ-1,стр.187/
Интересно е мнението на известния археолог, изследовател на Волжка България, А.П.Смирнов: ”Булгары принадлежали к алано-сарматским племенам. Этот элемент достаточно хорошо прослежен в культуре волжских булгар”. Такива са фактите, останалото е борба на идеологии, концепции, интерпретации и прикритие за незнанието на ”гузни” академични съвести.
В следващия период 9-13 в. Волжка България приема исляма и става център на Поволжието, консолидиращ също местните угрофински и преселващите се тюркски племена. След краха на Хазарския каганат, Волжка България става независима д-ва. Територията се разширява, присъединява се Средноволжско-Приуралския регион. Започва основаването на нови селища, търговски фактории. Волжките българи все повече встъпват в процес на взаимодействие и смесване с угрофинските племена и тюркоезичните башкири. По съобщение на арабския писател Масуди, в 10 в. волжките българи „подчинили всички съседние народи”. Волжка България придобива обширна територия. В края на 12 в. северните и части достигат до река Казанка, източните – до р.Яик и р.Белая, южната – до възвишението Жигули, западнато обхваща десния бряг на р.Волга и се простира до реките Сура и Ока. Първоначално в границите на Волжка България влизат северните райони на съвр.Чувашия. В 10 в. волжките българи заселват съвр. Уляновска и част от Пензенска област и югоизточните части на Чувашия. Плътното заселване на централните и северните райони на съвр.Чувашия стават едва в 14-15 в., от мигрирало след монголското заваладяване, българо-суварско население.
Въпреки това се запазва и старото самоназвание. Според руските летописи, волжките българи казвали за себе си: “Без ас кешелере”,т.е. „Ние сме хора Аси”. /РБ-ФЕЭВБ/Владетелят носи титлата илтивар, позната при савирите в Кавказ и при аситев Южен Сибир. Владетелят който приема исляма е Алмуш управлявал от 895 до 925 г. Той е и първия владетел на когото е известно името. След него владетелите носят мюсюлмански имена: Микаил, Hасър, Tалиб, Мумин, Мумин Шамсун, Хайдар, Сагид, Бурадж, Ибрахим, Султан-Мурай, Илхам (последният владетел умира в 1236 г.). Първоначалната титла на волжкобългарските владетели е илтивар, а след ислямизацията – емир. Твърдението че при волжките българи се е използвала титлата балтавар, е плод на грешка при превода на А.П.Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис - препис на“Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: “О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Титлата хан е непозната за волжките българи!!! /РФ-ТПВБ/ Произходът на илтивар чудесно се обяснява с осет.дигорски axil, персийски il, пущунски el, кюрдски êl, талишки elêt– род, племе и тохарското war, wars – управлявам, т.е. вожд на племе. Ефталитите използват титлата вар – владетел, която е с тохарски произход, напр. владетеля на Куча се е титлувал kucisvara, а ефталитските владетели - kušnavar. При тюрките е фиксирана титлата eltätbär, но изрично се казва в древнотюркските надписи, че тази титла не е собствено тюркска, а се носи от предводителя на покореното алтайски племе аси (последните остатъци от „таштъкските” племена на сибирските алани)! /ДТС,стр.171/
Волжките българи продължават да използват савирската владетелска титла, позната преди това в Кавказ. Управителите на области носят титлата йор, сравни с прабългарското ур, урове – боляри, първенци. Среща се и при тюрките, под форматачур. Изграждат се големите градове Сувар, Биляр, Ошел, като последния се свързва със земята на есегелите, аскалите.
Налагането на исляма среща упоритата съпротива на част от населението, най-вече суварите които съхраняват езическите си вярвания, до включваните им, вече като чуваши в Руската империя.
Има откъслечни данни за половецки (кумански) походи срещу Волжка България, както и постоянни руско-волжкобългарски гранични конфликти и взаимни разорения на граничните области, предвид борбата за овладяване на търговските пътища и покоряванета на съседното угрофинско население.
В предмонголската епоха до 13 в., вече са известни етнонимите на угрофинските племена: мокша, ерзя, мари, меря, мурома, мещери, ари-удмурти, както и основните територии на обитаване. В това време липсват в етническата карта на региона „чуваши” и „татари”, а в източниците се съобщава само за „волжки българи”.
По дясното крайбрежие на р.Волга обитават есегелите (искили, аскали, ашкали), с ценътр, гр.Ошел и темтюзите, населяващи района на съвременния гр.Tетюш. Hа картата на Махмуд Кашгари (11в.) по дясното крайбрежие са обозначени също суварите.
Голям местен администратитивен център в 10-11в. е Tигашевското градище, Чўкту (Джукетау, Жукотин) на р.Кама, Hохрат на р.Актай, Керменчук, Торцк, Tухчин и др. Предшественникът на средневековния Чебоксари също е било българско поселение. Hа картата на Фра-Мауро 1459 г. на мястото на съвр. гр.Чебоксари е обозначен гр.Веда-Суар (б.а. сравни веда с осетинското badan – крепост). Столицата до средата на 13 в. е гр.Булгар, расположен на левия бряг на Волга, а след 1150 г., става г.Биляр. Някои изследователи смятат че Булгар е построен едва в златоорденското време, върху по-стар волжкобългарски град – Брахимов, или Ибрахим.Топонимът Нохрат показва пряк паралел с тюркизираното кангарски племе наукарда, Торцкпоказва пряк паралел с огузкото название торки, а Тухчин с токсобичите, токуз-огузите, токсоба,племе в кипчакския съюз, станали по-късно известни като татари, факти показващи масивно тюркско проникване. Друг факт показващ започналата тюркизация но волжките българи, дава Татищев: В 1183 г. владимирският княз Всеволод, преди похода срещу волжките българи съобщил на киевския княз Светослав ІІ: „Половците не желаят да участват в похода, защото те с българите са от един език и род”.
Също е известно че илтивара Алмуш е бил женен за дъщерята на огузкия вожд Етрек. Има и археологически данни за заселване на печенежки племена сред волжките българи в южните райони на държавата.
По мнението на В.Н.Татищев, волжките българи исторически произхождат от древните хвалиси, иседони и аргипеи. Хвалисите (хоремзийците) обитават на север от Каспийско море, което се наричало по-рано Хвалиско море. В 1232 г. суздалския епископ Симон, нарича хвалисите Долни българи, т.е. живеещи по долното течение на р.Волга.
Абул-Гази Багадурхан в своята татарска история приравнява волжкобългарските земи към Дешт-и-Кипчак, а според Татишчев, древногръцките писатели наричали волжките българи иседони и аргипеи. /МЗ-ПТТ/ Разбира се въпросните аналогии са свързани с близостта в езиците на тюркизираните българи и Селджукски Хорезъм, а съпоставките с иседоните и аргипеите, не са резултат от недостигнали сведения, а са плод на средновековния „византийски” почин на локален, механистичен автохтонизъм, механистично да се присвоянат по-старо названия на съвременни на хронистите народи, обитаващи същите земи, като мизи-българи, кимерийци-българи, тохари-татари и пр.
С разселването на кипчакските племена, непосридствени съседи на Волжка България стават йемеките или оймеките, които са част от кимаките. Те се заселват в Южното Поволжие и Южното Приуралие. Управляващият им род принаблежи към племето албури, елбури, озн. вълци. Поддържат брачнодинастични отношения със селджукските хорезъмшахове. В навечерието на монголското нашествие, голяма част от хоремзийските селджуки се преселват във Волжка България.
Най-ранния писмен паметник от Волжка България е поемата „Къса-и-Юсуф” (Сказание за Йосиф), на Кул Гали, от 1233 г., е на огузо-кипчакски език със следи от караханидски влияние, което показва че в навечерието на монголското завладяване, тюркизацията на волжките българи е безспорен факт. Всъщност Волжка България се намира точно на пътя на мигриращите от Средна Азия огузки и кипчакски племена, така че заселването им в държавата е очевидно.
Махмуд Кашгари също пише че езикът на народите булгар, сувар и пачанаг, които обитават близо до границите на Рум (Византия), е тюркски. /ВС-ТНБ,стр.36/
Следи от йемеките се откриват, под формата на топоними на територията на съвр. Татарска република, от вида на: Ямак, Чамяк, Шемяк, Семяк. Смята се че от съвр.тюркски езици, най-близък до езика на йемеките е башкирския. Йемеките вземат активно участие в етногенезата на тюркските народи в Поволжието, най-вече башкирите, показващи по-изразена монголоидност. Самото название оймеки, йемеки вероятно произлиза от монголското (бурятско) oimoho – скитник.
В своя пътепис Ибн Фадлан, както и други арабски автори, причисляват волжките българи към народите-сакалиби. Това понятие е предмет на дискусии сред историците. По мнението на В.В.Бартолд, етнонима сакалиба (в ед.ч.саклаб) е заимствован от гръцкото склабои или склабенои, което означава славяни. Той привежда и вероятностна друга етимология: от персийските sеk - куче + lеb – устна, тъй като според средновековната легенда, единият от синовете на Яфет се казва Саклаб и е откърмен със кучешко мляко .
В самите арабски източници, арабският термин саклаб, сакалиба, означава русокоси или червенокоси, рижи хора, с бяло, румено лице. В речника на Ашраф ибн Шараф Ал Музакир Ал Фаруги, „Даниш-наме-и-Кадар-хан” (Книга на знанията за Кадар-хан) съставен в 1404-1405 г., за Саклаб - 
, пише че това е област в Тюркестан, където хората са белолики. А това отхвърля версията саклаб-славянин. Ясно е че сакалиба, е арабското название на хора блондини, с типични европеидни черти – бяла кожа, светли коси. Освен славяните, също голяма група тюркоезични и ираноезични народи, обитаващи обширните райони на Източна Европа, Средна Азия, Южен Сибир и Казахстан, в ранното средновековие имат такъв расов тип. В арабските и персийски извори източните славяни се съобщават под името руси, уруси.
, пише че това е област в Тюркестан, където хората са белолики. А това отхвърля версията саклаб-славянин. Ясно е че сакалиба, е арабското название на хора блондини, с типични европеидни черти – бяла кожа, светли коси. Освен славяните, също голяма група тюркоезични и ираноезични народи, обитаващи обширните райони на Източна Европа, Средна Азия, Южен Сибир и Казахстан, в ранното средновековие имат такъв расов тип. В арабските и персийски извори източните славяни се съобщават под името руси, уруси.Сред тюрските народи, названието светлокоси, се превръща в основен етноним, единствено за кипчаките (кумани, половци). Думата кипчак, произлиза от ностратическия корен *kuba – бял, белезникав, светъл, блестящ. Даже едно от първите използвания на термина сакалиб е свързано с поданиците на Хазарската д-ва, с която се сблъскват арабските завоеватели в кавказките си походи.
В тюркските езици русокосия човек се нарима саръ-чечле „жълтокос. Така че най-вероятно саклаб е арабска калка от тюркското саръ-чечле, русокос, жълтокос, което придобива описателно, антропологично, а не етническо значение. Например древните тюрки, наемници в армиите на халифите в арабските текстове се описват с типичен монголоиден расов тип: нисък ръст, набито телосложение, плоски жълтеникави лици, наподобяващи кръгли, ковани медни щитове и не се наричат саклаби.
Абу Хамид Ал Гарнати в 1150 г., при пътуването си от Булгар към Унгария, преминава през страната Гур Куман, в която живеят сакалиби, говорещи по тюркски и имащи мечове, стрели и въоръжение като при тюрките. Ясно е че под сакалиби тук се има предвид половците-кумани. Много руски учени-арабисти, като В.В.Бартолд, И.Ю.Крачковский, Б.Н.Заходер, забелязват че арабските географи често „бъркат” като смесват сакалиби (по тяхното мнение: славяни) с кипчаки, киргизи, българи, хазари. Всъщност, не в древните автори е грешката, а в погрешното тъждество саклаб-славянин.
Ибн Фадлан нарича Алмуш, владетел на сакалибите, но тъй като принадлежи към народа на българите, го нарича и владетел българите. В Средното Поволжие страната на сакалибите е всъщност Волжка България. Към сакалибите, арабските автори причисляват още: беленджерите, савирите, скилите, аскилите, ашкил, хазарите. Без съмнение, тук са бигерите (биари, Биармия, Перм), асите-алани, както и българите от Подонието (черните бългри), също наричани в руските летописи –аси (б.а. което е показателно за произхода и езика им?!). /МЗ-СЭК/
По данни на Ал Гаранти, посетил Волжка България, в недостигналата до нас „Тарих-и-Булгар”, на Якуб ибн Нуман, пишело че булгар означава мъдър човек, от тюркските bilge – знание, мъдрост и er – човек. Също там се казвало че българите свързвали началото на своята държава с походите на Зул-и-Карнаян (Двурогия, прозвището на Александър Македонски, по ислямската писмена традиция), който минал през Булгар, за да воюва с народите джучи маджуч, библейските гог и магог, дивите племена на севера. Ал Омари, в 14 в., цитира част от съчинението на Ибн Нуман и дава изключително интересното сведение, че границите на Булгар, достигали до края на познаваемия свят (ойкумена) и там имало построена голяма кула, приличаща на фар. Трябвя да отбележем че точно такава кула, се споменава многократно в съчиненията на гръкоримските автори от античността и ранното средновековие, като „Каменната кула”, която се намира в източните части на Бактрия или Согдиана, историческата област Тохаристан, и точно като фар служи за ориентир на керваните движещи се по Великия копринен път! Подобни кули, използвани като пътеводители за керваните, са строени и във Волжка България. Такава е кулата намираща се край гр.Перм, смята се че е построена през 10 в. Русите я наричат „Чертовой башней” - дяволската кула.Татарските историци тълкуват този пасаж, като отглаз на преданията за стената на Аледсандър Македонски, с която затворил племената гог и магог от цивилизования свят. Само че тук ясно става дума са кула-ориентор, построена като фар, а не за защитна стена, което налага друга трактовка. Вероятно далечни спомени за връзка със Средна Азия и Тохаристан, са се запазили в недостигналите до нас, генеалогични предания на волжките българи, или пък имаме продължаване на старата традиция.
В периода 10-13 в. се развива и средновековното самосъзнание на волжките българи. Основен негов фактор е приема на исляма и влизането в общността наислямските народи. Като се има предвид че религиозното съзнание, в средновековието и особенно в ислямския свят е много по-силно от етническата принадлежност, то може да се смята че понятието булгар, включва всички исповядвяши исляма. Затова и суварите, бъдещите чуваши, както и угрофинските племена изпадат от тази категория, въпреки че са поданници на държавата, тъй като успяват да запазят старата си езическа религия. За средновековния мюсюлманин, други признаци като общ произход, сходство или общ език, сходни битови навици и пр., не се схващат като определящи. /ДИ,ИИ-ЭИТ/
Няма данни за контакти между волжки българи с българи от нашата Балканска България. Единствено легендарните съобщения за някакво преселение в 950-970 г., но в Унгария на групи волжки българи водени от Билла, Бокша и Хетени (Ердели С., Халиков А.Х. 1989). Някои смятат че именно тези волжки българи създават град Пеща. /ДП-ХМВМИ/ Но дори и това да беше станало, то едва ли щяха да се възприемат като близки, при условие на езикова бариера, между тюркски и славянизиран език и още по непреодолимата религиозна преграда, между два непремирими цивилизационни модела.
Сред маджарските племена има и по-рани заселвания на кабари. Така се нарича част от населението на Хазарския каганат, които отказват да приемат юдаизма и запазват езическите си вярвания. Кабарите, които се деляли на три рода (племена), говорели език, различен от маджарския. През 9-10 в. сред маджарите съществувало двуезичие - те говорели както своя език, така и хазарския (кабарския). Повечето учени са на мнение, че езикът на кабарите е тюркски, макар че съществува и теза, че част от кабарите са предци на днешните кабардинци (абхазо-адигски племена). Обикновено се смята, че кабарите произхождат от етническата общност на хазарите. Някои автори свързват кабарите с подчинените от хазарите прабългари и със секелите. (Петер Юхас. Тюрко-българи и маджари, София 1985, с. 35, бел. 10, с. 101)
Формирането на средновековния татарски етнос започва едва след монголското зовоевание, в периода на златноорденските ханства.
На 1222 г. монголите излизат от Дербентския проход в района на Северен Кавказ. Посрещнати са от съединените руско-кумански войски, но в сражението на река Калка (1223 г.) са разбити напълно.
Продължавайки на север, монголите нахлуват в земите на Волжка България, но там са разгромени от тежковъоръжената българска конница, тип средноазиатски катафрактарий от сармато-алански вид. В 1229-1232 г. българите отбиват поредните вълни на монголското настъпления. Съзнавайки сериозната опасност, застаршаваща не само Волжка България но и целия регион, българският владетел, сключива мир с вечно враждебното Владимиро-Суздалско княжество. В 1236 г. огромна армия водена от Бату (Батий) нахлува във Волжка България и въпреки сериозната съпротива, успяват да я овладеят. Тези събития са отразени и в руските летописи: «Придоша от восточные страны в Болгарскую землю безбожни татари, и взяша славный Великий город Больгарский и избиша оружием от старца и до унаго и до сущего младенца, взяша товара множество, а город их пожогоша огнем и всю землю их плениша». По-големите градове са разрушени изгорени: Булгар, Биляр, Жукотин (Джукетау), Керменчук, Сувар.
Разорявайки Волжка България, мордовските и буртаските земи, през зимата на 1237 г. Бату напада руските княжества.
Недалече, на 40 км от днешна Пенза (която тогава все още не съществува), през зимата на 1237 г. армията на монголите, след бърза и крайно ожесточена обсада, вземат със щурм, волжкобългарската крепост на р.Сура, известна на археологията като Золотаревско градище. Всички защитници, волжки българи, удмурти, мордвинци, руси, са избити, а крепостта която е била дървена от палисаден тип, е опожарена и зравнена със земята. Върху димящите и руини Бату и чингисидските принцове, провеждат зловещия си курултай, на който се взема решението за завоюването на Русия и страните на Запада. Археологическите разкопки са дело на проф.Белорибкин от Пенза. Изследователите са изненадани от типа на находките, показващи характерна, самобитна форма, но показващки ясни южносибирски паралели, свързани с т.нар. аскизска култура от Южен Сибир, появила се внезапно в 10 в. и свързвана със средновековните хакаси.
Тази археологична култура, получва названието си от групата могили разположени по р.Аскиз в Хакасия и е първоначално изследвана от проф.Леонид Романович Кызласов. Характеризира се в подмогилни погребения с трупоизгаряне, в плитки гробни ями. Като съпътстващ инвентар се срещат изключително конска сбруя, стремена и останалите атрибути на война-конник, юзди, стремена, саби, стрели, апликации, пластинки от ризници, оръжие, мнго то тях са позлатени или посребрени. В азкизките кургани са погребани знатни войни-конници. Интересна особеност е наличието на съпътстващи погребения на големи кучета. На сулеските петроглифи, оставени от носителите на тази култура (9-10 в.), изображенията на кучета е често срещано явление. При хакасите са се използвали особена порода, специално обучени, големи кучета-бойци, използвани в сраженията. Вероятно са внесени от юг, защото Марко Поло, описва такива кучета, развъждани в Тибет. За това говори и названието на порода овчарски кучета в тюркските езици, в древнотюркски (В.В.Радлов) töböt - порода големи кучета, в казахски töbэt, киргизки döböt, уйгурски töbät, в старомонголски töböd-üd noxod – голямо куче, овчарка. Названието отразява топонима Тибет (Туфа, Туббат), родината на тези кучета. /ЛК-АК/
Азкизската култура е разпространена по цялото поречие на Горен Енисей до Тува. Съществува до 12 в., когато региона е завладян от монголите. Кызласов посочва че сходни находки се откриват на по-голям регион, достигащ до р.Волхов и Волжка България.
Според проф.Белорибкин, аскизските находки от Золотаревското градище, са резултат от търговски контакти или с наличието на хакаски наемен гарнизон. Възможно е и преселение на хакаси, тъй като тяхната страна е разорена от Чингис-хан, 30 год. по-рано, в 1207 г.
Интересна хипотеза изказва Павел Азбелев. Според петербургския археолог, азкизската култура е продукт на външно въздействие, резултат от нефиксирано в източниците миграция от 10 в. на население от района на Хазарския каганат или Волжка България на изток, към Хакасия. Той открива преки паралели в начина на изработка на конската сбруя във Волжка България и находките от аскизските погребения. /ПА-ДК/ Ако наистина е съществувала такава миграция, през 10 в., то можем да я свържем с налагането на исляма във Волжка България и посладвала вълна на недоволство и изселване на група привърженици на старите традиции. Аналогично на суварите, но преселили се на далеч по-големи растояния. Друга причина също може да бъдат кипчакските нашествия. Разбира се това е само труднодоказуема хипотеза.
Но все пак нека отбележем и следния интересен факт, явяващ се като някакво вероятно, или не съвсем „случайно” съвпадение: в орхоно-енисейските надписи, най-често се споменава норода аз или ас, аси, влизащи в състава на Киригизкия каганат. Те обитават по р.Черный Июс, р.Енисей, р.Уйбайт, на територията на съвр.Боградски и Уст-Абакански район. В съседство с асите, в съвр.Аскизски и Бейски район обитава сродния на асите „силен народ болшар”. А в Тува обитава племето чики. /ЛЕ-ЮСД/ Според С.Клящорний, най-вероятно трябва да се чете не болшар, а болгар! Въпросната констатация поставя много въпроси. Може да мислим че част от население носещо етнонима болгар, заедно със сибирските аси участва в етногенезата на ранносредновековните киригизи. Следвайки пътя на на историческата логика, тези болшар/болгар са тюркизирани булоцзи (тохарско „юечжийско” племе живяло северно от Чеши (Турфан) вероятен първоначален носител на етнонима„българи”), както и асите, увлечени от мащабните миграции настъпили сред племенната общност теле, в епохата на Тюркския каганат. Така че азскизката загадка може да се обясни с наличие на по-стари традици от въпросните булоцзи, паралелни с далечните им родственици от Поволжието и Причерноморието. Също по-късните източници съобщават за съществуването на киргизко племе булгачи, оказало съпротива на Чингис-хан, носещо същия етноним, аналогичен на болшар.
В 13 в., Волжка България престава да съществува като държава. В 1239-1240 г. българските князеБаян (Боян) и Джику (ср. със съвр.осетинското име Дзека и бълг. му аналог Жеко) вдигат въстание срещу завоевателите. В 1241 г. монголите повторно завладяват волжкобългарските земи. Бягайки от кланетата и масовото избиване на мирно население, практикувано от монголите, част от волжките българи и суварите (чуваши) се преселват на север, в съвр.Чувашия, друга част в земите на бившото Владимиро-Суздалско княжество. Според Рашид Ад Дин, главният информатор за монголското завладяване, при разорението на гр.Булгар, монголите отрязвяли дясното ухо на всеки убит. В Булгар са изброени 270 000 уши. /ДП-ХМВМИ/ Или почти цялото население на волжкобългарската столица е било избито.
В 1243 г. хан Бату обявява създаването на нова държава, т.нар. Златна орда, със столица гр.Сарай, намиращ се в Южното Поволжие. Границите и се простират от Иртиш до Дунав, включвайки Дешт-и-Кипчак, Волжка България, Хорезъм, Приуралието, Крим, Влашката равнина и Северен Кавказ. Самото име Бату, произлиза от монголското batū, уйгурското batuk -силен, здрав.
Волжка България се превръща в провинция (улус) на Златната Орда. От разрушените градове се въстановяват Булгар, Жукотин, Биляр, Сувар, само първите два придобиват по-важно положение. Появяват се нови градове: Балъмер, Tубулгатау, Кашан, Иски, Казан, Кам, Tаяба, Веда Суар, прераснал в Чебоксари.
До построяването на Сарай, Булгар е столица на Ордата, след което става само лятна резиденция. В 1240-1330 г., тук има монетен двор, в който се секат монетите на златноорденските ханове. Италианският пътешественик Плано Карпини, посетил Златната орда в 1245-1246 г., пише, че монголите задължават покорените народи „да участват във военните походит на монголите, когато им се заповяда. Да плащат като данък 1/10 от имуществото и приходите си. На всяко десето дете, момче или момиче, вземат едно (б.а. кръвният данък, не е само османски патент). Те ги закарват в своята страна Монголия и ги ползват за роби и наложници. Освен това монголът може да присвои всякакво злато и сребро, всякакво имущество, украшение или ценност, когато и както му е угодно, от покореното население”. Оцелелите волжкобългарски аристократи са зачислени в орденските военни формирования като десетници и стотници.
При завладяването, всички градове и крепости които са се съпротивлявали, съгласно монголското право, се унищожават и разрушават а населението се избива изцяло. За основа военна сила на Ордата се използват по-рано покорените източни кипчаки. /ВИ,ВН,ВД-ЧЭИТ/
През 1242 г. Бату извършва поход в Европа, като разоряват някои провинции на Унгария, Полша, Германия, България, но не постигат никакво трайно завладяване.
От границите на Златната орда, Бату отделя най-източните части, Прииртишието и Приаралието за своя най-голям син. Те стават известни като Бяла орда.
Внукът на Бату, Менгу Тимур /1257-1266 г./ обявява пълната независимост на Златната орда и се впуска във войни с другите Чингисиди, за преразпределение на чингисовото наследство. В 1259 г. пълководецът Бурундай-баатур, предприема опустошителен поход в Полша, Литва и присъединява Галичко-Волинското княжество, окончателно се присъединяват всички земи до Карпатите.
Най-западните части на Ордата стават владение на беклярбека Ногай, който създава своя орда – Ногайската. Самото име Ногай, произлиза от монголското nohoi –куче, явно е свързано с родов символ. При монголите кучето се смята за първоначален прародител, приносител на божествената воля.
В 1269 г., той разорява балканските страни. В Кавказ е окончателно разорена Осетия. В края на 13 в. Дунавска България изпада в сериозна вътрешна политическа криза, породена от татарските нашествия и преврата на узурпатора Ивайло, който срива известната стабилност на държавата постигната при управлението наКонстантин-Асен Тих. Последвалата борба за власт сред болярската аристокрация, довежда до налагането на татарина Чака, син на Ногай, на българския трон. Едва приТеодор Светослав от Тертеровската династия, в началото на 14 в. и започналите разпадни процеси в ордата, България отново се стабилизира за кратко време.
При хан Узбек /1314-1342 г./ ислямът окончателно става господстваща и безалтернативна религия в Златната орда. Уйгурските манихеи, будистите и несторианите-християни са подложени на гонения и унищожение.
В следващите години, отслабването на Ордата и центробежните процеси се задълбочават. В 1361 г. ординския хан Булат-Tимур (Тимур-стоманения) прави опит да създаде свое, самостоятелно ханство, на бившите волжкобългарски земи.
В 1391 и 1395 г. основателят мощната среднеазиатска държава, Чагатайски улус, с център Самарканд, чингисида Аксак-Tимур (Тимур куция, Tамерлан), опитващ се да въстанови целостта на Монголската империя, напада Златната орда и разорява волжкобългарските земи. Източниците съобщават че хората на Тимур, откарали огромни стада от коне и добитък, както и от пленници. Само Тимур, заделил за себе си 5000 млади девойки и младежи.
В 1380 г. войската на московския Великия княз Дмитрий Иванович (Донски) нанася едно от най-големите поражения на орденския пълководец Мамай, на Куликовското поле, в поречието на Дон. Това е началото на залеза за Златната орда и нейните наследници.
В 1391 г. мангътският хан Едигей извършва грабителски поход в земите на Поволжието. Мангътският юрт на хан Едигей е част от Ногайската орда.
В края на 14-началото на 15 в. руски разбойнически формирования, т.нар. разбойници-ушкуйници, подпомагани и насърчавани от руските князе, извършват множество грабителски походи в орденските земи, вкл. и в бившите волжкобългарски земи. Hай-разрушителни са походите в 1367, 1376, 1379, 1391, 1396, 1409 и 1429 г.
Както съобщава един от руските летописеи: „в лето 6874 (1367 г.) ...поидоша из Hовгорода Волгою из Великого полтораста ушкуев с разбоиникы Hовгородскыми и избиша по Волге множество татар и бесермен (волжкобългарски мюсюлмани) и ормен (арменци) и Hовгород Hижний пограбиша, а суды их, кербаты и повозкы и ладьи и учаны и стругы, все изсекоша и поидоша в Каму и проидоша до Болгар, тако же твиряще и въююще...”.
Като следствие от тези нападения, част от жителите на Биляр се преселват към десния бряг на Волга, на р.Свияга и р.Кубня. В съвр.централна и северна Чувашия започва преселение от териториите на съвр.Пензенска, Уляновска, Самарска област, югозападните райони на Татарстан, от районите на старите волжкобългарски градове Жукотин, Керменчук, Булгар.
За 80 години, от 1359 г., началото на златноорденските междуособици, до 1438 г., възникването на Казанското ханство, в бившите волжкобългарски земи са изтрити от лицето на земята и превърнати в пепелища, около 2000 градове и села.
Техните землища се превръщат в „диво поле” (дикое поле) — райони за летните пасища на ногайските татари. За сравнение може да посочим че приосманотурската експанзия на Балканите, няма унищожаване на старата селищна система, разоренията не са така масови, в общи линии се съхраняват и границите на старите исторически възникнали феодални владения, прерастанли в турските елеяти.
Тук има известно различие в мненията на чувашката и татарската исторически школи. Според чувашките историци, в резултат на масовото разорение и изтребление на покореното население, станало жертва, както на първоначалното завоюване, така и на последвалите нескончаеми войни между чингисидите, в края на 14-началото на 15 в. българо-чувашкото население (термин с който те означават населението на Волжка България) като етнос се оказва на границанта на своето съществуване, около 4/5 от този етнос е унищожен. Това е най-голямата трагедия в чувашката история. /ВИ,ВН,ВД-ЧЭИТ/ За чувашката школа, цялото волжкобългарсконаселение, което оцелява, продължава съществуването си единствено под формата на чувашкия етнос.
За тази демографска катострофа допринася и голямата чумна епидемия от 1350-1360 г. която започва от земите на Златната орда, прехвърля се в Европа, но унищожава голяма част от орденските поданници. Предхождащите войни и разрушения, голямото количество разлагащи се трупове, унищожаването на селищата, предхождащото засушаване на климата и повишаването нивото на Каспийско море, което в 1346 г. залива и потапя градовете във Волжката делта, са все фактори, допринесли за появата на чумата.
Татрското мнение е по-различно. Исхаков и Измайлов привеждат един интересен факт от пътеписа на унгарския монах Юлиян, посетил Монголската Империя, в 1237 г. непосредствено по време на завладяването на Волжка България. Той казва: ”Във всички завладени страни, те (монголите) избиват всички князе и велможи които могат да се противопоставят и съпротивляват. Годните за битка войни, ги въоръжават и против волята им ги хвърлят в битка, като ги слагат в най-първите редици (т.е. пращат ги на сигурна смърт). Тези които не стават за бойци, ги използват за обработване на земята, като ги заставят за напред да се наричат татари.”
Плано Карпини в своя пътепис приравнява понятията монголи и татари. Той описва народа на монголите, наричащи се татари. Гийом Руброк посочва че самити монголи се дразнят когато ги наричат татари, защото татарите са друг народ. Те били съседи на монголите и Чингис-хан ги използвал във войните си, като по-голямата част от тях била загинала.
Но в западноевропейската писмена традиция, тъждеството монголи-татари се запазва трайно. Дори териториите на същинска Монголия, Манчжурия и руското тихоокеанко Приморие в картите от 18 в. се наричат Велика Татария.
Арменските хронисти също приравняват „мугал” и „мугал-татар”, като по инерцията на византийската историческа традиция, приравняват названията татари и тохари.
Според китайската историкогеографска традиция, с общото название дада (татари) започват да се наричат всички северни алтайски народи, тюркските племена, монголите, тунгусоманчжурите. В китайски дада означава див, груб, примитивен, в което хронистите на Поднебесната Империя влагат своя скрит смисъл. Собствено монголите в периода на Империята Юан, започват да се наричат менгу-жен, т.е. хора-монголи.
Според Рашид Ад Дин, татари е сборно понятие което монголите дават на остатъците от покорените тюркски племена, използвани за преден авангард в завоевателните им походи. В Златната Орда, собствено монголите по произход не съставляват повече от 4000 души, докато целия останал военен и административен апарат е с тюркоезичен произход (кипчаки, селджуки, огузи, уйгури).
Според Ал Омари (14 в.) татаромонголите бързо се разтворили сред завоюванитекипчаки, чрез смесени бракове и придобили, както кипчакския расов тип, така и кипчакския език.Интересна е антропологията на волжките българи. Например в изследвания отЕ.А.Халикова некропол Бабий Бугор край село Болгары в Поволжието, датиран към12 в., се наблюдава поразително сходство на краниологичния материал с находките отВерхний Салтов, некрополите от Северозападен Кавказ и Прикубанието. /ФГ-ЗДСИО/Антропологичният тип на волжките българи, преди монголотатарското нашествие е сходен със сарматския. Наречен е още “зливкински” тип, брахо-, долигокранен с лекамонголоидност изрзявящ се в по-широко скули. Според антропологичните формулиPearson, Trotter-Gleser, Дебец, средния ръст за мъжете е съотв.: 167,9, 168,7, 167,5 см. и за жените – 161,4, 163,7, 161,6 см. Единствената разлика с ранносарматското население е по-грацилния скелет и малко по-ниския ръст. След 14-15 в., в златноорденския период се наблюдава засилване на монголоидните черти, предимно сред градското население и по-богатите погребения, принадлежащи на чингисидската администрация, докато основното население запазва по-стария расов тип. /МГ,НР,ЛЯ-АНВЕ стр.85,103,138/
Наблюдава се изчезване на типичните кипчакски каменни изваяния и рязко се повишава многообразието на погребалните обряди.
В руските летописи изчезват старите половски родово-племенни названия: Токособичи, Етебичи, Кулобичи и се появяват нови, с монголско звучене: Мангът, Ногай, Джалар, Барин, Найман, Аргън, Ширин. Старите етноними се деформират по монголски, кангар/кенгерес в кунграт, уйгур-югур. Тези факти потвърждават че старата родово-племенна система е унищожена напълно и от нейните остатъци са изгродени нови родовопременни формирования. Така постепенно се налага новото общностно название „татари” с което се обозначават всички нововъзникнали посткипчакски и постволжкобългарски тюрко(кипчако)езични общности.
Самите татари (токуз-огузите) са също участници в стария кипчако-кимакски съюз, но привръщайки ги в свой войскови авангард, като жив щит пред монголските армии, тяхния етноним придобива събирателен общотюркски характер и надхвърля първоначалните граници на общността. За да оцелеят те трябва да са най-храбри и най-безпощадни в боя, притиснати от противника във фронт и поробителя в тил.
За етимологията на названите татари има различни версии: първото споменаване е в надписа на Кюл-тегин, в 732 г., като отуз-татар – тридисет татари, или 30 рода. В 760 г., като отуз-татари се появяват в уйгурски текст, посветен на уйгурския владетел Елтемиш Билге-каган. С.Клящорний открива в манихейското съчинение“Махр-намаг”, че в около 825-832 г., татарите обитават района на Турфан (ханското Чеши). В уйгурски, тангутски и хотаносакски документи, както и в персийската “Худуд ал алам”, се посочва че родината на отуз-татарите са източните части на Таримската котловина и Западен Кансу, около Сичжоу. Според“Тайната история на монголите”, татарите били съседи на монголите в района на ез.Буйр-нур, Източна Монголия. Ибн Халдун в 14 в., описвайки мамелюците,съобщава че сред тях има представители на племето дургут от кипчаките и на племето токсоба на татарите. Те за познати и в руските летописи за половците, дургут– като тертеровичи, а токсоба – токсобичи. С тертеровичите е свързана и българската династи Тертеровци, за които се знае че са от кумански произход. А токособичипроизлиза от токс – токуз (девет) и оба – род, племе, т.е. девет рода, или съответно токуз-огуз. То се предава от арабите като тагазгаз, тагазгар, тагаргар, поради което е и объркването с тугари, тохари, в арменската и византийска историографска традиция. /АГ-СМПСР,стр.11/
Интересно е че под сборното понятие татари, в монголското време и в последващия период на Златната Орда, се крият голяма група расово европеидни, кипчакски(кумански) племена. Именно те дават основния езиков тип на съвр. татари, казахи, киргизи, кумики. Значи татарин се приравнява към кипчак, куманин? Според С.Клящорний, П.Голден, в своя ранен етап на формиране, в кипчако-кимакската общност, са участвали и племена, по-късно обособили се като татари. Рашид Ад Дин, посочва че татарите първоначално не познавали името монголи, но след като били покорени, започнали да го използват. Уйгурите, като висококултурен народ, имат водеща роля в изграждането на администрацията на Чингис-хан. А заедно с тях, вероятно и съседната им част, от татарите, обитаваща Кансу и Турфан. /ДИ-НПТВ/
Интересна е податката от тох./б/ tattari – многочислени, другата възможност е от арабската тринскрипция на „токуз-огузи”. Според Тома Сплитски, „татар” по монголски означава множество. /ДП-ХМВМИ/ Наистина в монголски to означава множество, численост, в бурятски too – число, tooloxo - броя, tооlоšоgγj – неизчислим, мнотоброен. /ср.с тохарски/. /МРС/ Популярна е версията, че татари отразява библейското тартар – ад, преизподня, края на земята /аналог на гог и магог/.
Е.И.Кычанов пише: „В чжурчженския език глаголът tatambi означава располагане на военен лагер, tatara – располагащи се на лагер, бивак, което също може да бъде работна хипотеза за етимологията на „татари”. /ДП-ХМВМИ/ Според Л.Н.Гумильов, татари, произлиза от китайското та-та, да-да, датан, татаби – название използвано за обозначаване на североизточните племена, със сянбийско-шивейски произход. Като китайско значение да-да е означавало диви, примитивни, варвари. Но тук се обвързва произхода на татарите изцяло с монголоезичните племена, което противоречи с техния ясен кипчакски произход.
В „Съкровенното сказание на монголите”, Рашид Ад Дин посочва че в групата татари се включват айриуд, буйриууд, и групата дорбен-татар, респ.четири татарски племена, които са: чаан-татар, алчи-татар, дудаут-татар, алхай-татар. Тези племена обитават в района на р.Ангара и ез.Буйр-нур, в съвр.област Халха, Монголия. Към тях се присъединяват и останали тюркски родове и започват да се именуват общо татари. Ясно е че става дума за най-ранните миграции на племена от групата теле на североизток, по време на І Тюркски каганат и събитията свързани със племената сянто, уйгури, токуз-огузи, които бяха подробно разгледани. Рашид Ад Дин, посочва че по-късно с името татари започват да се наричат много тюркски племена живеещи от Магриба (Сев.Африка) до Китай, като най-известни били татар-тутукуйлйут, татар-алчи, татар-чаган, татар-куин, татар-терат, татар-баркуй, като първото е най-уважавано от всички. Но те, татар-тутукуйлйут, били съседи на Темучин (бъдещият Чингис-хан) и подкрепили враговете му, затова след като ги завладял, ги избил нацяло.
Сред някои от посочените етноними, като куин и терет, не е трудно да се открият западните кипчакски племена куни, кумани и тертеровичи, а баркуй саберкутите – източнокимакско племе.
Според Н.Баскаков татари е етноним, производен на име на човек, от Татар – правнук на Джучи, аналогично на връзката Ногай – ногаевци, Касим – касимовци. Същият автор дава още няколко алтернативни етимологии: От древнотюркското и монголското *tat-, калмицкото (монголско, ойратско) *tatr – говорещ неразбрано, чужденец, евенкски tate – заекващ, tatera – нерезбран говор (анолг.бълг.диал.тартанисам – говоря глупости), корейски todori – заекване, кримскотатарски tutuk,киргизки duduk – заекващ, така първоначално тюрките наричат ираноезичните жители на Средна Азия, аналогично на гръцкото варвари, дарданци и пр. – говорещи неразбрано. В пущунски tutaraj, taraj – бърборещ, говорещ неразбрано. Аналогично унгарците наричат tot, словаците, значението е същото, както славяните наричат германците – немци, неми, непонятен език, или аналогичното за славяните, готско slavan – ням, неразбираемо говорещ. Интерес представлява и названието намонголите, в древнотюркски mungul, munkul – говорещ неразбрано, сравни с българското мънкам – говоря неразбрано. Рашид Ад Дин пише че „думата монгол, по-рано се произнасяла като мункал и означава прост, неразумен, неграмотен”, т.е. название на простолюдието. Явно то стои в основата на тюркската дума – човек говорещ неразбрано, мънкащ. Тук може да направим паралел и с чувашкото măkă – глупав, в английски mock – посмешище, станал за подигравки и пародия, древногръцкотоmungos, тох./б/ muka – ням, откриваме точни памирски аналогии, вахански muq, сариколски meak, йидга mighioh – тъп, глупав, респ. и названието мокани, което нашят народ е дал на румънците, название с много оттенъци – мързеливец, глупак, простак, селяк, с явно по-старото значение – ням, говорещ неразбрано, чужденец. Тези понятиия са с широки ностратически паралели поради древния си произход, в монголски manguu, киргизки mangoo, евнкски mongnon – празнословец, простак. В иранските езици, в осетински mæng, пущунски mango, персийски mang – лъжа, (б.а.респ. бълг. манго, мангал – циганин, лъжец) виждаме нюанс от първоначлното ностратическо значение – говоря неистини, респ в ирландски masgul – измама, коварство, лъжа, meang - хитрост.
Друга алтернатива, според Баскаков е връзката с тюркското tatuv, tatuvlu, tatuvdach – съюзен, съюзници, мирен, приятелски настроен.
Махмуд Кашгари в 10 в., пише в „Дивану лугат-ит тюрк” че у племената чумул, кайъ, ябаку, татар и басмал, имали по-стари свои езици, но сега всички говорят по тюркски. Какви са тези по-стари езици, разпространеното мнение че са монголски диалекти, но е възможен и друг произход, свързан с по-старото население на Синцзян. /ВБ-ЭТВП/ Така че напълно възможно е първоначлното названието татари е било използвано от монголите за обозночаване на съседните тюркоезични племена, чийто език вече във времената на Чингис-хан, е непонятен за близките по произход монголи.
Забелязва се че в 13-14 в. названието татари се използва най-вече в западните части на Империята, в улуса на най-големия чингисов син Джучи, бъдещата Златна орда, където са най-силни и сеператиските тенденции, но и най-многобройно кипчакското население. Така че татари е символ и на легитимацията на този сепаратизъм, търсенето на отделност и различност от монголите. Например в източните улуси, татари почти не се използва, там основното самоназвание е чагатай имонголи.
След войните и опустошенията идват и по-мирни години в които израстват нови градове, съживяват се старите пътища и търговията по тях, формират се нови тюркоезични държавни формирования, с нови династии, сродяващи се помежду си, чийто корени са в родословието на Чингис-хан. Възниква нов общ за цялото Поволжие и Крим и Приаралските области кипчакски татарски език. С налагането на исляма като единствена религия за този тюркоезичен свят, татарин се превръща и в синоним на тюркоезичен мюсюлманин.
В източните чингисидски предели, названието на нововъзникналите родовоплеменни формиравания, носят името на ханове-предводители: чагатаи, от чингисовия син Чагатай, хулагуди – от чингисида Хулагу, узбеки – от Узбек-хан, шейбаниди – от Шейбани-хан.
В руските летописи се налага термина бесермен, басурман, с който се обозначава предимно градското тюркоезично население на Златната Орда. Често бесермен се приравнява с татарин в по-късно време. По сведения на австрийският дипломат Сигизмунд Хербертщайн, посетил Московското княжество в 16 в., назавнието бесерменсе харасва от тюркоезичните мюсюлмани, защото ако ги наречеш тюрки, те се обиждат, тъй като тюрк било равносилно на езичник. Твърде показателен пример за основната роля на религията като надетническо самоопределение, потвърждаващо и по-късното отъждествяване бесермен-татарин-мюсюлманин. /ДИ,ИИ-ЭИТ/ Ако в домонголския период (волжки) българин става синоним на мюсюлманин, сега съобразно новите етникополитически реалности, то е заменено от татарин, без обаче този преход да отразява строга етническа приемственост, предвид последвалия етнически „водовъртеж”. Затова и понятието „българин” закономерно изчезва от речника на тюркоезичните мюсюлмани от Поволжието.
В енциклопедичния речник на Брокгауз и Ефрон, бесермен е обяснено като: “название татар, преимуественно купцов, бравших на откуп сбор дани”, т.е. първоначално така са неричани чиновниците на Златната Орда, които събират данъците от васалните руски князе. Фасмер дава ясна етимология на названието. То произлиза от старотюркското диалектно busurman, аналогично на другата диалектна форма müsürman – мюсюлманин, съобразно б-м прехода в тюркските езици. Среща се в киргизки busurman, кумикски, балкарски busurman, а в турски като müsürman, все производни на персийското muslimân (мн.ч.) от арабското muslim – мюсюлмани. Ето защо орденските тюркоезични мюсюлмани се гордеят с това название, докато русите го използват като обида. Интересно е че в Прикамието, част от удмурите, които били ислямизирани, използват названието бесермен като етническо самоназвание. За пример мога да посоча названието гебр, с което арабите първоначално са наричали зороастрийците, от перс. gäbr „огнепоклонник”. По-късно еволюира до kāfir - неверник, немюсюлманин, заето в турски като gуaur – християнин, неверник, но употребявано в презрителен смисъл, като обида, респ.човек втора ръка, рая, роб, в Турската Империя.
В първата половина на 15 в. Златната Орда се распада окончателно. В 1420-60 г. от нея отпадат Сибирското, Кримското, Казанското, Узбекското ханства, Hогайската орда, която се разделя на Голяма и Малка орда.
В 1430 г. в Средното Поволжие, се укрепва бившия златноорденски хан Улу-Мухамед и в 1438 г. провъзгласявя създаването на ново ханство със столица Казан. Основната му опора са местната кипчако-татарска аристокрация.
Границите на Казанското ханство се променят с времето, но като цяло обхващат голяма част от бившите волжкобългарски владения.
Освен кипчако-татари, населението се състои от чуваши, марийци, мордва, удмурти, башкири. Кипчакоезичните татари първоначално не са преобладаващи, но тяхната численост непрекъснато расте за сметка на идващия от съседните територии тюркоезичен поток, както и за сметка на асимилиращите се остатъци от старото волжкобългарско население. Разбира се администрацията, войнския елит, търговците, аристокрацията, са от чингисидската върхушка и татарите. Преобладаващата част от подчененота население се занимава със земеделие.
Още в 1370 г. новият град Казан, става резиденция на златноорденските ханове. В Казанското ханство върховния собственик на цялята земя, е ханът. Аристокрацията от емири, мурзи, бекове, тархани, шейхове, не е поземлена, а служаща. Ханът им предоставя правото да събират данъците, да участват във военната и административната система.
Основната маса от покореното население се нарича хура халах – черни хора, простолюдие, или ясячни хора, от ясак – основния данък, десятъка който се събира.
Ясачните хора имат малки селскостопански имоти. Най-низшата част от обществото са чура – робите-военопленици, които нямат собственост.
Ханството се дели на 6-7 наместничества – даруги, управлявани от емири. Даруга - административна единица, показва паралел с чувашкото тарах - страна, край. Даругите се подразделят на улуси и сотни, управлявани от татарски (чингисидсдки) или местни аристократи.
Влиянието на татарския език върху чувашите е слабо, защото те си остават езичници и по този начин се изключват от формиращата се татарска ислямска общност. Ясачните чуваши се управляват от назначени татарски наместници и чиновници и също дребна чувашка служебна аристокрация.
Естествено за да осигурят и допълнителен собствен доход, освен ханския ясак, служебната аристокрация събира многочислени данъци и налози.
По тази причина в 1551 г., чувашите искат да влязат в състава на Русия, с надеждата че цар Иван IV Грозни, ще ги „в ясаках полегчил”, т.е. да им облекчи данъците. Освен като източник на данъци, немюсюлманското население се принуждава да строи крепости и пътища. По думите на Сигизмунд Хербертщайн, казанският хан винаги може да мобилизира 30 хил. войни, от немюсюлманите, приемущественно пешаци, предимно черемиси, а чувашите са един от най-изкустните стрелци.
В Казанското ханство, сред чувашите ислямът се налага насилствено. Тази участ постига значителна част от чувашите по левия бряг на Волга.
По-компактното чувашко население, по дясното крайбрежие успешно се съпротивлява на асимилацията. В продължение на 110 г., от 1439 до 1549 г. Чувашия е постоянно бойно поле между казанските и руските войски. За този период казанците организират 31 похада, а русите – 33. Летописите съобщават сражения в 1467, 1468, 1469, 1470, 1487, 1506, 1508, 1523, 1524, 1530, 1547 г. Всичко това води до системно разоряване и избиване на покореното население.
Според чувашките историци, в 14-15 в. чувашката народност се формира за сметка на „оцелелите българо-чуваши”, докато татарската народност се формира за сметка на придошлото кипчакско население, чингисидската аристокрация и „незначителна част от старата ислямска волжкобългарска аристокрация”.
Татарската школа опонира това крайно мненине с факта че още в домонголския преиод, запазените надгробни епитафии и писмени паметници (Сказание за Юсуф), показват че волжкобългарския език показва татаро-огузки черти, различни от чувашкия език.
В хода на събитията 1438-1445 г., свързани със образуването на Казанското ханство, заедно с хан Улук-Мухамед в Поволжието пристигат около 40 хил. татари. В следващите години в Казанското ханство се преселват татари от Астрахан, Азов, Саркел, Крим, Средна Азия. По същия начин, главно татари, придошли от Саркел, основават Касимовското ханство.
В северните райони на Чувашското Поволжие, настъпва интензивно смесване на чуваши и марийци. Част от ислямизираните чуваши се преселват тук и се връщат към старата езическа религия, респ. и към чувашката народност. Това обяснява наличието на известен брой ислямски имена, сред чувашите, съхранени до християнизацията им в рамките на Русия.
Първото споменаване на топонима Чувашия е от Сигизмунд Хербертщайн, в 1517 и 1526 г. До преди това тази територия се нарича „черемеска, марийска земя”. Настъпват и интензивни процеси на взаимна асимилация на угрофиноезичните марийци с чувашите.
Чувашката школа също признава че в крайна сметка, неприелите исляма, независимо дали са тюркоезични или не, изпадат от създаващата се татарска общност, точно поради религиозния принцип.
В антропологично отношение чувашите се характеризират като субуралски вариант на уралската переходна раса, отразяващ и тяхната етногенеза. Наличието на монголоиден компонент при чувашите, според известния антрополог В.П.Алексеев, е от централноазиатско происхождение, без да може да се посочи от коя точно етническа група е придобит. Въпреки това, чувашките историци твърдят че „това са безусловно прабългарите, излезли от монголоидната хунска среда от Централна Азия, но по дългия път през Евразия, са придобили европеидни черти от динлините в Южен Сибир, севертоиранските племена на Средна Азия и Казахстан, сарматите, аланите и народите на Северен Кавказ, именковските племена и угрофините в Поволжието”. Разбира се подобни твърдения за хунски монголоиден тип на прабългарите са повече от неверни и абсурдно некомпетентни.Лапоноидните черти, т.е. слаба, много древна монголоидност, произлизаща още от палеолита, срещаща се при угрофините, при чувашите идва от продължителното съжителстване с угрофини, катализирано и от монголското нашествие, златноорденския и казанския период. Незначителен дял е вероятно принесен и от самите монголи. Лапоноидни черти показва и голяма част от населението на Североизточна Европейска Русия, поради същото смесване на славяните-завоеватели с местните угро-фински племена.
През лятото на 1546 г. в Казан е поставен московското протеже, хан Шах-Али. След месец е сменен от Сафа-Гирей, от Кримската ханска династия. Той е силно проосмански настроен и обещава на ногайските си съседи да им отстъпи гранични райони на Казанското ханства, Сафа-Гирей получава тяхната помощ и завладява Казан. Тези събития и присъстивето на протурския Гирей, предизвикват недоволството на проруските среди. На 07.12.1546 г. в Москва пристигет пратеиници на чувашите и марийците, които искат помощ от Ивана IV Грозни: „чтобы государь пожаловал, послал рать на Казань” и обещали да въстанат при идването на руските войски. През февруари 1547 г. Иван IV започва война с Казанското ханство. Териториите населени с чуваши и марийци се присъединяват към Русия, окончателно в 1551 г. След няколкомесечна обсада, през октомври 1552 г. русите с щурм завладяват Казан, като го подлагат на жестоко разграбване и избиване на мирните жители, съобразно „правилата на времето, когато живота на друговерца няма никаква стойност”. Сравни с аналогичното разграбване и разоряване на протестанския Антверпен(Нидерландия), от испанските „католически” войски на херцог Алба, станало приблизително по същото време.
Влизането в състава на Русия за чувашите е „по-малкото зло”, тъй като е свързано с прекратяването на постоянните междуособици, грабителските походи, отпада религиозната нетърпимост и насилствената ислямизация и получава възможност за сравнително мирно развитие и съхранение на техния етнос.
Не така възприемат тези събития татарите. За тях това е край на държавността, власт на омразните християни, изобщо пълна катастрофа. Но разбира се, процесът на народностна и национална диференциация продължава и в условията на Руската Империя. Именно в 17-20 в. става окончателното изграждане на народностното и националното самосъзнание на тюркоезичното население в Поволжието.
Още в 14 в. терминът „татари” в земита на Джучиевия улус (Златната орда) придобива социално значение, обозначаващо военно-служащата аристокрация, като цяло преминаваща от военно-полеви към градски типна живот, в средата на която се формира „тюркоезична имперска надетническа култура”. Съдейки по източниците, първоначално терминът „татари” става название на господстващите слоеве във всички дялове на Монголската Империя, където управляват представителите наЧингисидската династия: Джучиев Улус, Чагатайски Улус, държавата на Хулагуидите (държавата на Илхановете в Иран, паднала се на чингисовия син Хулагу), Империята Юан (Китай). Като правило, това са представителите на тюрко-монголската номадска аростокрация. Но до края на 14 в., навсякъде в постчингисидските държавни формирования стават преврати и чингисидските династии, заедно с обслужващата аристокрация загубват властта си, с изключение на Златната Орда,въпреки вътрешните смутове. В останалите области, предимно земеделски като стопанство, на власт идват представителите на старата местна поземлена аристокрация, преживели завоевението. В Златната Орда, изключая бившата Волжка България, покореното, предимно кипчакско население също е близко със завоевателите по своя полуномадско-скотовъден тип стопанство.
Даже след распада на Златната Орда до средата на 15 в., в образувалите се нови държавни формирования: Казанско, Кримско, Сибирско, Астраханско, Касимовско ханство, се съхранява и чингисидската династия от клана Джучиди, с исключение на Ногайската орда, където управляват потомците на златноорденския пълководец Едигей /1352-1419 г./. Във всички тях се съхранява и господствующото съсловие, носещо самоназванието „татари”.
Постепенно названието „татари” се прехвърля на по-голямата част от градската търговска и занаятчийска тюркоезична просолойка в златноорденските градове, заедно с „урбанизацията” на чингисидската служебна аристокрация.
След распада на Джучиевия Улус, названието „вилаят-и-Булгар” - Български вилаят (вилает), става официално за Казанското ханства, наред с обозначението„вилаят-и-Казан” - Казански вилаят, което подчертава приемственността между Волжка България и Българския вилаят на Златната орда, прераснал в Казанското ханство като независима държава, претендираща за златноорденското наследство.
Както видяхме, в предходния период на Волжка България, названието българи, също прераства от управляващ етнос в значение на религиозана общност – мюсюлмани от Поволжието.
С големите етнически промени и силното засилване на кипчакоезичния елемент сред населението на завладяната Волжка България, употребата на названието„българи” постепенно се заменя в 15-16 в. с по-популярното и общо „мюсюлмани”, с местните му езикови диалектни вариации – бесермени, басурмани, месермани. За това свидетелствуват както и данните от руските летописи, записките на С.Хербертщайн, където жителите на Казанското ханство се наричат „бесермени”, т.е. мюсюлмани, така и уникалния източник от 1550 г., запазен до съвремието, „Зафар-наме-и-вилаят-и-Казан” от Шариф Хаджитархани, публикуван от Валидов (Zeki Velidi Togan, 1965 г.). Както беше подчертано религиозното съзнание през средновековието има водещо и основно значение и при християни и особенно при мюсюлманите. Например руското крестияны – селяни, произлиза от християни, название на общността, от която е болшинството на населението. Да дадем и местни, наши балкански примери: В ранното средновековие наслението на Източната Римска империя, се самоопредяля като ромеи „римляни”, но ромеи е тъждествено на християни независимо от етническия произход, на жителите в империята – гърци, исаври, кападокийци и пр. По време и след Турското робство, населението на Босна и Новопазарско се определя като „мюсюлмани”, а не като сърбомюсюлмани или хърватомюсюлмани. По данни на Г.Занетов, при посещението му в Българско Косово, по време на І-та Св. война, местното християнско население, говорещо на северозападния, косово-тимошки български диалект, се самонарича „християни” и едва с идването на сърбите в 1912 г., научават че са „стари сърби”.
По същия начин българи=мюсюлмани, отразява отпадането на чуждорелигиозните части на общността – чувашите, или пък названието бесермени се предпочита пред по-прецизното от съвр.гледна точка, название тюрки, което обаче в контекста на времето си, се възприема като обида – езичници.
В следващите векове, названието татари се налага като алтернатива на названието бесермени. Дамир Исхаков посочва пътищата по който това се осъществява:
1.Първоначалната политика на Русия, е насочена към социалното и икономическо отслабване на неприемащите русификацията татарски аристократи, често провокиращи антируски бунтове.
Провежданите „реформи” водят до масово обезземлявани и разоряване на татарската аристокрация, носителка на самоназванието „татари”. В рузултат обеднелите аристокарати се вливат в градската беднота и селячеството. Това води до постепенното разпространение на названието „татари” върху цялото кипчакоезично мюсюлманско население на региона, както и върху преките, генетични потомци на волжките българи.
2.В рамките на самата Руска държава, се задълбочават контактите на русите с местното население, по линия на администрацията, военната служба, търговията, съвместното съжителство. Русите също наричат татари всички тюркоезични мюсюлмани в региона. Аналогично в рамките на Турската Империя, балканските християни, независима дали са българи, сърби или гърци, се наричат гяури и рая, от управляващата мюсюлманска общност. По същия начин са поробените християниназванието „турци”, отделно от всичките изцяло негативни нюански които събира, става синоним на мюсюлмани изобщо, например израза „турска вяра”, т.е. ислям.
3.Наименованието „татари” става интегрален и распространен етноним, обединявщ мюсюлманските общности, носители на различни локални самоназвания: мишари, тептяри, ислямизирани марийци и чуваши и др., като се разпространява пралелни и върху другите части на бившата Златна Орда, невлизали в старата Волжка България: Долното Поволжието и Сибир. В условията на Руската Империя, започва формирнето на татарска етническа общност, в периода 18-20 в., като нова реална алтернатива на аморфното надетническо „мюсюлмани”.
В 18 в. волжкобългарски етнос, отдавна не съществува, като название или самоназвание „българи/булгары” не се използва от местното население. Остава историческата памет за старата Булгарска държава, но не като държава на българите, а като „държава на исляма”! Главен неин носител е мюсюлманското татарско духовенство, което използва „булгарската идея”, като противидействие на закономерните и естествени опити на руските власти, да християнизират татарското население в Поволжието. Така се възражда идеята за възрожденето на „славния град Булгар”, център на старата мюсюлманска държава, в милленаристското движение на Мурад мулла (1760-те г.).
Във връзка с това, терминът „булгарско” става фактически синоним на „поволжко-мюсюлманско”, не съответстващо на етническо самоопределяне. Затова не може да стане самоназвание на зараждащата се нация: първо, той е много тесен, поволжката тюркоезична общност доста надхвърля старите и напълно забравени граници на Волжка България, второ, той носи, изцяло религиозен оттенък.
Личното име „Булгари” се използва в писмените източници в качеството на историческо обозначение на региона, местността, града, откъдето произлиза дадения мусулмански учен, богослов и пр., аналогично на известните ни от ранното средновековие, книжовници: Кашгари, Табари, Хорезми, Балхи, Дагестани, Руми, Гаранти и др. Съобразно историческата средновековна традиция, от Иван Грозни до Николай ІІ, руските царе носят титлата „князь булгарский”, защото владеят територията на старата Волжка България, а не че част от поданиците им се смятата за „булгари”. По същата логика унгарските крале се титлуват и владетели на България, защото владеят територията на т.нар.Мало Влашко, или Северинския банат, част от ІІ-та Българска д-ва. По тази инерция в картите от 15, 16 в. тази територия продължава да се нарича България, въпреки че е част от Влашкото княжество.
В 19-20 в. вариант за приемането в качество на самоназваниие на етноним „българи/булгари” в татарската литература и печат практически не съществува.
През 19-20 в. се наблюдава вече постепенно отслабване на религиозната капсулираност на поволжките мюсюлмани. Започват процеси на национално самоосъзнаване. За тези процеси пише казанският губернатор П.М.Боярски, в 1914 г.: „ако по-рано, на въпроса, от каква националност си, татарина отговаряше – мюсюлманска, то сега, в Казанска губерния, сред мюсюлманите се наблюдава отслабване на религиозния фанатизъм и стремеж към формиране на собствен татарски национализъм и собствена култура”.
И други представители на руската администрация, забелязват подем на националното съзнание на тюркоезичните мюсюлмани в Поволжието, вече самопределящи се като татари, като процесите в Казанска губерния окзват катализиращо влияние и върху останалото тюркоезично население на тогавашна Русия. Именно в началото на 20 в., сред различни „руски” интелектуалци от татараски произход, най-ярък от които е Валидов (Зеки Валиди Тоган) се зараждат и първите идеи на пантюркизма, като движение за обединение на всички тюрки в една държава. От Татария, кълновете му поникват сред интелектуалните среди на младотурците в разлагащата се Османска Империя.
Окончателното налагане на самоназванието „татари” става в началото на съветския период (1920-30-те год.), когато е образувана Татарската АССР, което означава въстановяване, макар и ограничено на татарската държавност. Това послужва за дополнителен стимул за закрепване на етнонима „татари”, в Сибир и Южното Поволжие, Крим, в стария Орденски ареал. /ИМ-ОИЭТ/
Опитите за създаване на „булгарско” самосъзнание преди всичко са свързани с личностите на бащата и синът Багаудин и Гайнан (Сардар) Ваисови и основаното от тях милленаристко движение (движение на избавлението), наречено още „ваисовского движение”. Издигнатите от тях идеи и деятелността на самата организация не получават поддръжка сред широките слоеве на татарското общество, независимо от привидното благородство на провозгласените цели. Ваисов иска въстановяване на „мюсюлманската държава Булгар”.
През 1980-1990 г. идеите на Б. и Г.Ваисови се възприемат и силно митологизират от последователите им в движението „Булгар Ал-Джадид”, или т.нар. „булгаристи”.
Основният спор е за произхода на съвр.татарски народ, за връзките му с останалите тюркски народности самоопределящи са като татари. Но най-силен е въпроса за предците, от къде произлизат съвр. тюркоезични жители на Татарската република, от по-стария пласт на волжките българи, или са резултата на по-нова етногенеза, започнала в периода на монголското завладяване и Златната орда.
Булгаристите са склонни да умаловажат, игнорират и зачеркнат изцяло златноорденския преиод, който на практита е основен във формирането на националното съзнание, за сметка на ранносредновековния волжкобългарски период. Това което остро касае нас, българите е че булгаристите акцентуират, върху изначалната тюркоезичност на волжките българи и на прабългарите като цяло, като преки потомци на атиловите хуни. Те обсебват прабългарският произход, в ущърб на историческата истина и в ущърба на Българската кауза като цяло! Техните идеи се популяризират в България, най-вече от писатели, журналисти, или просто от хора“патриоти”, лишени от елементарна историческа подготовка, но с хъс идеологизиращи историята, хора на които се привиждат милиони българи по света, като тази цифра достигна фантастичната стойност от 40 000 000 българи?!! В това отношение, някои безотговорни весникари се самозабравиха. Появяват се съобщения че населението на Татарстан е провело референдум за промяна на името си – на Булгаристан. А всъщност става дума за референдума проведен в бившата Татарска АССР, за самоопределянето и като суверенна република, член на Руската федерация. Друг наш вестник (Народен будител, бр.3, 1998 г.) твърди че башкирите били българи. Забравя се факта че башкирите никога не са влизали в състава на Волжка България и имат доста по-изразена монголоидност от останалите поволжки тюркски народности, съизмерима с тази на казахите.
Във в-к „Македония”, бр.13, 1998 г., четем абсурдната теза на виден наш историк (Б.Димитров): „Днес българската държавност има три изяви, България, Македония и Татарстан”.
Оказва се също че така наречените булгаристи, во главе с вожда им Фархат Нурутдинов, през 1996 г., са пратили обръщение до българския президент (тогава Ж.Желев), в което се оплакват как са малтретирани и Русия не им позволява да се изявят като “българи”.
Някои наши весникари обявиха за българи по произход, всички руски дворянски родове, чиито фамилии са с тюркски произход. Като основа се използва пропагандаторската книжка на А.Халиков (един от най-изявените прикрити пантюркисти в съветската наука, в интернет на адрес:http://tatural.ru/500/500_rustat_family.htm), който изнамери 500 руски дворянски фамилии от „булгарски” произход. Всъщност той е преписал, издаденият, по-рано от Н.Баскаков, академичен труд „Русские фамилии тюркского произхождения” М.1979 г., Баскаков посочва 300 такива. Но нашите вестникари обявяват известния балетист (хомосексуалист) Рудолф Нуреев, башкир по произход, Ана Ахматова, известна поетеса и майка на Лев Н.Гумильов, оперния певец Шаляпин и пр. за „българи”. /ПД-ИРК-2,стр.68-74/
Стига се до там че на ноемврийската сесия в 2000 г. на Съвета на Европа (ПАСЕ), българският представител Л.Тошев, изпада в смешно и неловко положение. Той иска да прокара резолюция, насочена срещу Русия, за правата на волжките българи, които се подтискали от времената на Иван Грозни и насила били преименувани в татари. Руският представител Димитрий Рогозин, отговаря напълно в същия тон, че Русия ще подкрепи резолюцията защото също е загрижена за правата на етруските, галите, готите, древните траки, както и на всички изчезнали етноси от картата на Европа в античността и средновековието. /ИИ-ПЭГЕ/ На пръв поглед ще си кажем, това е поредния гаф, поредната сконфузна ситуация, на български дипломатически представител станал за смях, нещо което в последните 15 г. стана ежедневие, предвид ниското качество на измислената ни дипломация, тъй като дипломатическите постове се раздават като „награда” за случайни „наши хора” по шуробаджанашкия принцип на партийно-мафиотската анархия, с който се управлява съвр. България.
Тук се намесват най-вече външни геополитически интереси. От една страна активната антируска политика на САЩ, насочена към дестабилизация, изолация и продължаващ разпад на Русия, от друга страна, тънките сметки на пантюркизма, протегнал лапите си към тюркоезичните народности в бившето съветско пространство, от трета страна и собствените руски геополитически интереси в Поволжието и балансирането върху местните вътретюркски противоречия, с цел въстановяване и закрепване на руското влияние във собствената си държава, разклатено след „ерата Горбачов-Елцин”. Така че някой наш не особенно умен и не добре запознат с историята на проблема „пишман” дипломат или политик спокойно може да бъде използван за нечии интереси, без да разбере. Но нещата имат и друго измерение, показващо колко неприятно и даже опасно може да бъде всяко едно идеологизирано насилие върху историческото познание.
Всъщност за възродените корени на съвр.”булгаризъм” заслугата е изцяло на Йосиф Висарионович Сталин, в безумния му експеримент, да лиши татарския народ от собственото му самоназвание. На 09.08.1944 г. с постановление на ЦК на ВКП(б) /Всесююзна комунистическа партия – болшевики/ се приема че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На 25-26.04.1946 г., на Научна сесия по произхода на казанските татари, тази „теория” е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Днес тази постановка е наследена и доразвита в писанията на съвременните татарски „булгаристи”. /ИИ-СТСЭК/ През 1940 г. Сталин възнамерява да пресели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин депортира карачаево-балкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва трудно осъществимо, „Бащата на народите” решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната Орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари, които нямат пряко отношение към волжките българи. Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната Орда, представяна съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа и съответно да се издигне ролята на Московското княжество и Русия, като цивилизатори, освободители, носители на прогреса в Евразия. /РХ-ИТТ/ Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Чукотка и Аляска, в 16-18 в. се представяше като освобождение, докато експанзията на Западните държави към Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт.
Неслучайно Л.Н.Гумильов, е репресиран и недолюбван от съветските власти, защото изследва историята на Златната орда, от съвсем друг ъгъл, като доказа че това не е било диво номадско формирование, а средновековна държава с градски тип цивилизация, оказала положително влияние в израстването на Московското княжество и превръщането му в основен център на Русия, явяваща се нейн наследник.
Естествено, за да не се получи разнобой, по татарското направление, „съветските другари” налагат и в България, своята концепция, за тюркския произход, а от друга страна, доказвайки, колко нищожен е бил този тюркски примес, закрепят „вечната дружба” със 100%-славянския български народ. Може би по-красноречив пример за подчиняване на историческата наука, на политичиската конюнктура и волята на един диктатор, трудно може да се намери, както и за подобен безсмислен експеримент с националното съзнание на татарския народ, засегнал, косвено и нас българите.
Неслучайно З.З.Митафов, един от „водещите историци-булгаристи” е бивш КПСС-функционер, преродавател по научен комунизъм, Риза Бариев, също „историк-булгарист” е запасен полковник от Съветската армия и пр.
Въпросът за прабългарите, неминуемо са засяга и от татарската историческа наука, косвено, свързан с формирането на волжките българи и тяхното участие в татарската етногенеза. Може да посочим три основни теории:
1. Булгаро-татарска теория. Започва да се оформя през 20-те години на 20 в., под влияние на сталинските схващания за автохтонността на народите в СССР и стадиалното развитие на езика, залегнали във вече отхвърлените концепции на Н.Мар. Според нея, волжките българи, които са тюркски народ, са в основата насъвр.казански татари. Волжките българи се оформят като народност през 7-8 в. Достигат апогея на културното си развитие в 10-12 в., след приема на исляма.Златната Орда, последвалия я период на Казанското ханство и Руското владичество, не оказват почти никакво влияние върху тях. Княжествата на волжките българи, в Златната орда, се ползвали с широка автономия. С разпада на Ордата от Волжка България се оформили етносите на булгаро-буртасите, казано-булгарите, мишарите.Тази теория е наложена като официална под натиска на Сталин. Основни привърженици са: А.Халиков, М.Закиев, Г.Юсюпов, Т.Трофимова, Х.Гимади, А.Смирнов, Л.Заляй, Н.Калинин. Днес се защитава от „булгаристите” – Ф.Нурутдинов, Г.Халилов, а у нас, тяхната представителка Т.Ярулина, симпатизантите на възобновената„Българска орда”.
2. Татаро-монголска теория. Възниква в началото на 20 в. Нейните привърженици смятат че, Волжка България, няма отношение към сегашните татари. По време на Златната орда, населението е изтребено в голяма степен. Оцелелите се обособяват в покрайнините, съхраняват езическите си вярвания и дават начало на чувашите. Съвременните татари са кипчаки по-произход, използвани от монголите за ударни войскови формирования. Татарското самосъзнание започва да се формира в Златната орда, след 13-14 в., и в Руската империя, като татарин първоначално означава, потомък на завоевателите, а в последствие става сборно название на всички тюркоговорящи мюсюлмани от кипчакската езикова група, заменило по-старото понятие бесермен, басурман, означаващо тюркоезичен мюсюлманин. Чувашкият език, който е твърде различен от всички останали тюркски езици, е далечен потомък на по-старото волжкобългарско население. Основни представители са: Н.Ашмарин, В.Смолин, Р.Г.Фахрудинов, идеолога на пантюркизма – Зеки Валиди-Тоган, който до 1917 г. живее в Русия, под името Валидов, Р.Рахмати, чувашката историческа школа, башкирските историци и археолози.
Сблъсъкът между „булгаристите” и „татаристите” се разгоря особено след разпада на СССР и възстановяването на Татарската държавност, макар и в рамките на Руската федерация. До голяма степен той е политически, а не строго научен и отразява две тенденции в постсъветското татарско общество. Булгаристите, търсят своя„националистически мит” в славното минало, от който да черпят националното си самочувствие. Те фиксират древния период на Волжка България, тъй като понятието татари, по тенденциозната погрешна инерция, продължава да се свързва с низкокултурни, завоеватели, по думите на Г.Халилов. До голяма степен те приличат намакедонистите от Скопие, които също търсят своя „националистически мит” в антична Македония, за да скъсат с българското си наследство.
Татаристите са по-прагматични, стоят на реалистични позиции. В етнонима татари те виждат, реалното самоназвание и самасъзнание на своя народ, като бъдещ притегателен център, за обединение на кипчакоговорящите тюркски народности от Поволжието, залагайки на общия златноорденски произход.
3. Тюрко-татарска теория. Нейните привърженици, търсят компромисно решение, между горните антагонистични теории. Те смятат че във формирането на тюрко-татарските корени, имат равен дял участие, етнокултурните традиции на І-вия Тюркски каганат, Хазария, Волжка България, Златната орда, Казанското ханство.Основен елемент е тюркския език, исляма, приемствеността в държавността, сходната битова култура. Но основен, ключов период, за татарската етногенеза се явявязлатноорденското време, когато започва да се формира националното самосъзнание. Основни представители са: Н.А.Баскаков, Ш.Ф.Мумедяров, Р.Кузеев, М.Усманов, Д.Исхаков, Г.Губайдулин, А.Каппелер, Н.Девлет, И.Л.Измайлов. /ИИ-СТСЭК/
Може да направим следния извод: И трите течения смятат волжките българи, респ. прабългарите за несъмнено тюркски народ, независимо, каква роля му отреждат в татарската етногенеза.
Така че, всяко безогледно, емоционално и безкритично популяризиране и приемане на „булгаристката” теория, което се наблюдава сред част от българската общественост, предимно лаици, интересуваща се от прабългарския проблем, води до циментиране и утвърждаване на тюркската теория за произхода на прабългарите. А това е в сериозен ущърб за всички които подкрепят новите схващания за източноиранския произход. От друга старана, популяризирането на татарските булгаристи, подхранва сърбо-македонистките твърдения че „бугари са татари” и пантюркистките претенции, които представят османските турци, като далечни наследници на прабългарите и легитимира турското завладяване през 14 в.
Оказва се че от „милионите волжки българи”, едва 200 човека в Казан се самоопределят като „булгары”. Основните цели на съвремените булгаристи е също възраждането на исляма, като основа на „булгарската” култура, връщане на арабицата, свободен достъп и изучаване на Корана. /НП-БВП,стр.96,113-115/ А до ислямския фундамунтализъм ги дели една крачка! След което следва…”Поволжка Чечения” !!!
По данни на татарина Александър Баяр, “булгаристските” идеи на Нурутдинов не са особено популярни в татарското общаство. Ето и цитат от негово писмо до мен:“Насчет Нурутдинова - здесь он не в цене. Книг его в библиотеках нет. Не тяряй времени на пустое. У нас, среди азери и на Кавказе - немало таких, котрые хотят доказать, что скифы, аланы и сарматы - тюрки. Вот так. Не удивлюсь, что сейчас какой нибудь отставной полковник (б.а. Риза Бариев) уже строчит книгу об аланах и уверенно доказывает, что они тюрки”.
Интересни данни за самосъзнанието на населението в Казан, през 1914 г., дават българските професори Йордан Иванов и Васил Златарски, посетили Руското Поволжие. В Нижний Новгород, единствено две циганчета, надявайки се на някоя монета от българските професори, заявили че са „болгары”, но и в Казан откриват че „болгары”се наричат пак циганите. От местни татарски татаролози в Казан, те научават че „след падането на Българското царство при Волга, тамошните българи се слели, лека по-лека със завоевателите татари. Сливането на двете племена ставало поради сходните им диалекти и общата мохамеданска вяра. След време историческите спомени на българите се затъмнили и слели с народните легенди, циганите за да намалят лошата си репутация, започнали да се издават (представят) за потомци на Българското царство.” По-нататък, Й.Иванов, посочва че и на Балканите, в българска Македония, циганите се наричат гюпци – египтени. По същия начин, във Франция ги наричабохемци, защото там са се преселили от Чехия (Бохемия), а името роми идва от ромеи – римляни, византийци, тъй като от средновековна Гърция (Елада), циганите проникват в останалите части на Балканите. /ЙИ-ИП-1,стр.236-236/
През 1914 г. все още болшевиките не са фактор, който да внушава и насилственото преименуване на хипотетичните „волжки българи” в татари, както твърдят Нурутдинов и компания.
През 1990 г., в голям 40 000 тираж, незнайно от кого финансирана, в Оренбург, на руски език е издаден класическия фалшификат „Джагфар Тарихи” (История на Джагфар). Тази книга се превръща в „библията”, по-точно „корана” на булгаристите.
Крупните татарски учени Шигабетдин Марджани, Каюм Насъри, Ризаетдин Фахретдин, Галимджан Баруди, Саит Вахиди, Хади Атласи и др., въпреки упоритата си изследователска работа в търсене на оргинални волжкобългарски извори, не откриват нищо освен семейно родословни шеджерета. Исторически хроники в голям объем, така и не са били писани.
Габдула Килдишев, участващ в 1905-1907 г. в кръжока на Гайнан Ваисов, в 1908 г. пише: „У ваисовците, няма исторически сводове (извори, хроники), нито каквито и да е източници които да доказват правотата на техните виждания”.
Според самите ваисовци, при пожар в с.Кудаш в 1887 г., са изгорели техните древни документи и извори, което е повече от наивно за да се приеме за истина.
Ако Бахши Иман е използвал недостигнали до нас древнобулгарски извори, то това би се отразило на морфологията, фразиологията и лексиката на текста. В същото време в „Джагфар тарихи” се усещат езика и вижданията на Л.Н.Гумильов, както и от издадените на руски език, в съветското време, извори по историята на тюрките и монголите: „Шеджере-и тюрек” и „Шеджере-и туркмен” на Абелгази Бахадир, „Алтан тобчи” от Лубсан Данзан (М.,1973), „Петеписът на Ибн Фадлан”, „Китаб талхис ал-асар” на Рашит Бакуви (М., 1971), даже и писанията на съветските „пантюркисти” като Мурат Аджи и Олджас Сулейманов.
Отностно лексиката на „Джагфар-тарихи”, съобразно мнението на съвр.татаристи, авторите са допуснали груби филологически грешки, показващи че текстът е съчиняван в наши дни:
1. Чина – използва се и като обозначаване на „китайските тюрки”. Такъв термин не съществува в позната ранносредновековна литература. Формирането хуно-сянбийската общност „Ашина” и прерастването и в „тюрки” става в Жужанската държава, а не в Китай, който тогава е известена като държата на племето Тоба, наречена Вей. Никога китайското етническо пространство, обозначавано най-общо като Цин, Цина, Сина, Чина, не се е свързвало с тюрките.
2. Хин-Батир – изписването на титлата „батир” – в средновековните ръкописи не се среща. Батир възниква от персийското - багадур. В монголските източници се среща също формата – багатур, баатур ("Алтън тобчи", стр.67), Кийук бахадир (Рашидетдин Фазлалах. Джамиг-ат-таварих. т.1, ч.1, М., 1968, стр.254).
3. Седморечие – използването на такъв топоним в езика на древните тюрки няма. Те наричат тази област Аргу, Аргун, Органа (в транскрипцията на М.Поло). Седморечие е късен руски термин, директен превод от еднозначното казахско „джетису”.
4. Газан – като име е късно, използвало се е в „Шеджере-и-туркмен”- Казан-Салор, Казап-алп (Кононов А.Н.Родословная туркмен. Сочинение Абу-л-гази хивинского.М.-Л.,1958,стр.73). В Поволжието се появява с названието на гр.Казан, възникнал в златноорденското време.
5. Хони – от текста става, видно, е че става дума за древните хуни. Но при тюркските народи, както и в древнотюркския език, названието хон, не се среща, а вместо това се използва, сюн, сон, шюн, кюн, ушун, синхронно с ксюнхун и китайското сюнну. Етнонимът хон при тюрките не съществува, защото формата хон, хион е от източноирански произход.
6. Баджанак – названието на печенегите се среща във византийските, древноруските и арабските източници. В тюркските източници се използва предимно форматаканли, кенгерес. Формата сабани, употребена също за назвние на печенегите, не се среща в никакви други източници и е авторска измислица. Вероятно пръвооснавата му е по-късното название шейбаниди?
7. Барадж – за пръв път се използва в литературно-публицистичното произведение от 17 в. „Дастан Чингис-наме”, със значение аждаха (дракон, аждер), а също в произведението на X.Муслими „Таварих-и-Булгария”, от края на 18 в., като име Бараж-хан. В татарските топоними се е съхранила по-старата форма – Баграж. Свързано е със селища основани от татари, бягащи от насилствената християнизация, провеждана от Русия, но нямат отношение към думата змей.
8. Башкорт – топонимът не отговаря на орфографическите норми на средновековната тюркска традиция. Тази форма се появява едва в 1890 г. В древните источници се среща формата „башгард” (Ковалевский А.П. Книга Ахмеда Ибн-Фадлана о его путешествии на Волгу в 921-922 гг. Харьков, 1956, стр.345; Кошгари М. "Туркий сузлар девони". 1т., Тошкент, 1960,стр.64).
9. Камирци – имат се в предвид кимерийците, този етноним не е познат на средновековната тюркска традиция. Трудно обясниме е връзката на кимер с камир – тесто.
10. Разгледана е историята на камирите, които са роби на масгутите, както и факта че камирите и сакланите се покланяли на Таргиз. Трудно е да си представим че „средновековните” съставители на „Джагфар тарихи” са познавали трудовете на Херодот.
11. В „Джагфар тарихи” се описва че „хоните” са ималли специално знаме от вълнена топка, с висящи дълги ленти което символизирало „Змея Барадж”, покровителя на „хоните”. Всъщност тук имаме заимстване от Ариан, римски пълководец, описал сраженията си с аланите в Анатолия и описал техните змийски, „драконови знамена” в своя труд „Диспозиция срещу аланите”. Явно авторът на свода е чел латинския оргинал, което повече от невъзможно.
12. В „Джагфар тарихи” се използват сведения са скитите, сарматите, масагетите (мазгути), акацирите (наречени акаджири), антите (наречени анчийци), аланите, аварите, в своеобразен „татарски” дух. При условие че тези данни не са познати на средновековните тюркски хронисти. Учудващо е как точно „древният” автор е предал събитията по преселването на „псевдоаварите” и сблъсъка им със сабирите (савирите), в стила на Л.Н.Гумилев, по „Историята” на Теофилкт Симоката. Недоумение придизвиква и етнонима англи – охраняващи крайбрежието, това са англичаните, показващ пряк паралел с „писанията” на пантюркиста М.Аджи?!
13. Използването на етнонима „мишар” в 13 в., показва че на „автора” не му е известно че тогава се използва формата „можор”.
14. В четвъртата глава на свода, „Шейх-Гали китаби - Книга на Шейх-Гали”, събития свързан с последните епизоди на Казанското ханство, механично се принасят към „булгарската д-ва” и завладяването и от русите. Личността на Шейх-Гали, отговаря на историческата личност Шахгали, който е хан на Касимовското ханство. Шайхгали е представител на златноорденска чингисидската аристокрация. Той никога не се е смятал за волжкобългарски владетел и родословието му е известно: Шахгали бине Шайех Аулияр бине Бахтияр бине Кече (младши) Мухамед бине Тимер бине Тимер Котлъ (Худяков М. Очерки по истории Казанского ханства. Казань, 1990,стр.75).
15. Използването на израза-топоним „Танк-алан”, каменна поляна, като „земя на мазгутите” показва ясен паралел с данните от китайските хроники (Бей-ши, Тан-шу) за владението Ши, Чжеши (Чач), което се превежда като „каменна държава”. Тъй като това наименование е фиксирано единствено в китайските източници, буди недоумение факта, че автора на „Джагфар тарихи” е използвал и тях.
16. Използването на израза „Планината Самар” като сакрален израз на вярата във Върховния „синдийски” бог Тара или Тангра, е прозрачно скалъпена история, от санскритското понятие Сумер – „Свещенната планина” и тюркския Тангра, незнайно защо обявен за „синдийски” бог.
17. Персонажът Бел-кермек – „булгарски балтавар” е изплагиатстван от споменатия от М.Хоренаци „хон на име Бел, който избягал при кушаните и ги предупредил за готвещия се персийски поход”.
18. Историята за Шамбат, наречен Кий, брат на Кубрат, създал страната Дулоба, воювал с франките, всъщност е изплагиатствана от легендата са Кий, Щек и Хорив и основаването на Киев и посочения единствено от Константин Багрянородни топоним Самбатас, с който той означава Киев, както и историята на Само, създателя на първото, кратко съществувало славянско държавно формирование.
19. Използването на етнонимите утиги и хоти, респ. утригури и кутригури/котраги не е засвидетелствано в нито един източник, а споменаването на утригури и кутригури е само във византийските хроники на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и в “Речта на Турксанф”, така че няма как те да са известни на „автора на свода”.
20. Прави впечатление използването на доста странни топоними, в „Джагфар тарихи”, не срещани никъде другаде, с неизвестен произход, напр.: Ак-Балин – Севрена Русия, Ак-Булгар йорта – Волжка България, Ала-Тура – Казан, Анатыш – Дания, Алтын-Баш – Рим, Байлак – Полша, Артан – Прибалтика, Литва, Атряч – Троя, Банджа – Фанагория, Берджулы – населението на Шумер, Самар – Шумер, Галидж – Скандинавия, Дулоба – държавата на Кий-Шамбат, Кургаш – Арабия, Джалда – Крим и др. Пределно ясно е че са плод на Нурутдиновите фантазии.
Ф.Нурутдинов, като всички пантюркисти, смята, че всички руски първоизточници, както трудовете руските историци са фалшифицирани, целящи да се зачертне спомена за Волжка България.
Но освен тях са известни и турски, английски, арабски, полски, литовски, пътеписи и съобщения за населението на Поволжието. Тях няма как, руската държава да унищожи или пренапише по угоден начин. Ето някои примери:
1. Дон Хуан Персийски, испански пътешественик, в 1599 г. посещава Казан, „..татарите от 50 години не са сложили оръжие и се опитват да си врънат независимостта”. (Знаменитые люди о Казанском крае. Казань, 1990, стр. 14.)
2. Стрейс Ян, холандски търговец, посещава Казан в 1669 г. „Областта около гр.Казан в миналото е било царство на татарите. Дълго време воювали в русите от което отслабнали.” (същия сборник, стр. 19).
3. Бел Джон, английски пътешественик, е бил в Казан в 1716 г. „Казан е бил някота част от Татария... В 1552 г. Казан е отнет от татарите, от руския цар Иван Василиевич... Победените татарски господари, които приели християнството, са получили от руския цар титли и владения, в които живеят днес техните потомци. (Знаменитые люди о Казанском крае, Казань, 1990, стр. 28).
Във встъпителните думи към изданието Ф.Нурутдинов казва че сводът от древнобългарски летописи е съставен в 1680 г. от книжовник на име Бахши Иман по поръчение на вожда на булгарското освободително движение, сейд Джагфар, при което са използвани следните, недостегнали до нас летописи: „Гази-Барадж тарихи” от 13 в., „Болгар шаехляренен изге ешлере хам гаделек юлъ” (Свети деяния на булгарските шахове и пътя към спасението) и „Казан тарихы” (История на Казан) от Мухамадамин – 15 в., „Шейх-Гали китаби” 16 в., от Мухамадияр. Под формата на ръкопис, на арабица и средновековен татарски език, тайственият свод е преписан през 19 в., този препис попада във вуйчото на Нурутдинов в 1939 г. живеещ в Петропавловск, Ибрахим Мухамедкаримович Нигматулин. Ибрахим е роден в 1916 г., т.е., в 1939 г. е бил на … 23 года. Без да има висше образование или по това време дори да е бил студент, на тази съвсем млада възраст, Нигматулин успява да преведе този обемист труд от средновековен татарски, писан с арабско писмо, на руски език. Но ненадейно Нигматулин попада в лапите на НКВД, оргиналът е иззет и следите му се губят. Той успява да скрие само тетрадките с руския превод. После Нигматулин загива във ІІ-та Св.война и племеника съхранява ценните тетрадки, за да ги издаде в годините след „перестройката”.
Странно е как един 23 годишен младеж, който дори не е учил в медресе, невладеещ арабската писменост е превел средновековен татарски текст от 322 страници, съвр.формат.
Като цяло, възниква въпросът: писани ли са големи исторически сводове при татарите в 17-18 в. ? По това време е известна единствено написаната от Кадир Гали-бек „Джамиг-ет-таварих” в периода на Касимовското ханство, при пряката подкрепа от хана, представлява не собствен труд а препис на персийския историк от 13 в. Рашид Ат Дин, известен с описанието на деянията на Чингис-хан.
Внимание заслужава и другия бисер на Нурутдинов „Шан кази дастани” (Сказание за дъщерята на хана) от някой си Микаел Бащу Ибн Щамс Тебир. Тук откриваме същия подход, същия понетиен апарат. Като цяло тази измислица представлява съвременна „кавърверсия” на средновековната грузинска поема „Витязът в тигрова кожа” от Шота Руставели, с добавени сюжети от „езическата религия на българите”, според фантазиите на Нурутдинов, зад които ясно прозират сюжетите от „Епоса за нартите” и скандинавските митологични сказания за Один и асите (скандинавските богове). Използва и заемки от “Слово о Полку Игореве”, напр. думата “елбири” – юнаци, герои, чийто първообраз е “олбери”. Смята се че това е “тюркизъм” проникнал в руския извор, от съседните кумани, alp-är – герой-войн. Друг явен фалшификат е името на един от героите Шан Албан, владетел на “хонското царство” в Дагестан. Връзката със съвр.название използвано в историческата литература “Кавказка Албания”, обхващала земите на Дагестан е пределно прозрачна. Също такова е името на един от героите “Тат-Иран”, от Иран – Персия и тюркското tat – чужденец, говорещ неразбрано, тат е нарицателно за тюрките название на ираноезичните согдийци. Достачно е да посочим следния факт. Авторът на „древната” поема е посочил и годината на написвана – 882, но никъде не е посочено по кой календар, ислямския, християнския или цикловия. По контекста на описаните събития, става ясно че се описват събития станали в езическия период на „българите”, непосредствено преди приема на исляма. Странно защо един мюсюлмански книжовник използва хриситянската календарна система, при това в съвременния и вариант, по т.нар.”Рождество Христово”, а не както би трябвало в ранното средновековие – от „Сътворението на света”. Ако приемем датировка по арабския календар започващ с хиджрата и изчислим по съответната формула: 622 (използваща се за начална година на „бягството на Пророка от Мека в Медина” или хиджра) + 882 – 882:33 = 1477 г., което показва че би трябвало да е създадена едва в златноорденския преиод, а описва подробно езическите вярвания и религия на „волжките българи”, което е недопустимо за ислямския мироглед. Показателен е факта че веднага „Шан кази” е издадена в Турция! Ясно е чий интереси обслужват подобни фалшификати.
В последно време се появи и трети фалшифакт на Нурутдинов, загадъчния „Кубан Чулман толгау”. Бил е част от летописния свод „Нариман Тарихи” (нов неизвестен източник?!!). Притежавал го е Сагит Бине Хамид бин Ал Бараскеви Ал Булгари, починал в 1855 г. След смъртта на Сагит Ал Булгари, неговият син, распродава огромната бащина библтотека. Така този „труд” попада у ваисовците, а сега е притежание на Фархат Нурутдинов.
В България се разпространява чрез интернет, в сайта на т.нар. движение „Войни на Тангра” – „Кубан Чулман толгау”. Публикувано: 20.09.2005 г. (http://www.voininatangra.org) Съдържанието в основни линии преповтаря митологичните сюжети от „Шан кази…”, но акцентуира върху древната история на „булгарите” и техния покровител, алпа Чулман, повелител на водите. Тук ще срещнете преразказани авестийски сюженти са кражбата на хаомата от птицата Гаруд и пр. Откриват се и старнни етноними като тузи, тузгари, обитаващи до страната Хин, саклани. Тузгарите се изселили на запад и там се сблъскали със сакланите. Погълнали част от тях, но седем саклански племена, водени от азите, решли да се съпротивляват. След страшната битка, в която загинал предводителя на тузгарите Боян Локбър, оцелелите тузи и саклани се обединили в един народ и започнали да се наричат “именци” и още “българи”. Не е трудно човек да открие умишлено изопачаване на известни етноними като тохари и саки. Начинът на излагане на събитията, езикът и стилът на изразяване буквално преповтарят “Шан кази…” и “Джагфар тарихи”, което показва че авторът им е един и същ.
Интересно е как така Нурутдинов само за няколко години изнамери три „неизвестни извора” за историята на волжките българи? /МА-ТК/
В последните години, различни наши исторически неграмотни лаици с голям хъс се опитват да „обясняват” сюжетите от „измислиците на Нурутдинов”, цитират го и създават причудливи и фантастични модели на древнобългарската псевдоистория.
Съдбата на Нурутдиновите „сводове”, незнайно защо повтаря същата загадъчна съдба на още един прославил се фалшификат. Става дума за руската „Велесова книга”, популяризирана и отпечатана от лаика Александър Асов. Велесовата книга претендира за „изключителна древност”. Тя описва събития от разпадането на общоиндоевропейското семейство до началото на Киевска Рус. Естествено главните представители на арийте са „русичите или русколаните”. Самата книга е била написана на “самобитно” руско писмо, съществувало преди 
разпространението на глаголицата, върху дървени дъсчици. По време на Гражданската война в Русия, свитъците са открити от белогвардейския офицер Изенбек, в дома на князете Курякини. Изенбек емигирар в Холандия, със скъпоценните дъсчици. Там те стават достояние на друг руски емигрант, който прерисува голяма част от тях. През 1941 г. Холандия е под германска окупация, Гестапо извършват обиск в дома на Изенбек и прибират свитъците от дъсчици. Така оргиналът изчезва. Малко след това, Изенбек, вече на преклонна възраст, почива. Едва в 60-70 г. този руски емигрант прерисувал древния текст, го превежада и издава в САЩ, а в годинита на „перестройката” се разпространява и в Русия. Правени са различни експеритизи на текста от специалисти по древноруски език, които доказват че автора на текста не е познавал правилата на древноруския език, а е имитирал древен стил на писане. Самата азбука представлява леко деформирано кирилско писмо. Днес се смята че Велесовата книга е дело на руския библиоман и колекционар Сулдзаков, живял в средата на 19 в.
разпространението на глаголицата, върху дървени дъсчици. По време на Гражданската война в Русия, свитъците са открити от белогвардейския офицер Изенбек, в дома на князете Курякини. Изенбек емигирар в Холандия, със скъпоценните дъсчици. Там те стават достояние на друг руски емигрант, който прерисува голяма част от тях. През 1941 г. Холандия е под германска окупация, Гестапо извършват обиск в дома на Изенбек и прибират свитъците от дъсчици. Така оргиналът изчезва. Малко след това, Изенбек, вече на преклонна възраст, почива. Едва в 60-70 г. този руски емигрант прерисувал древния текст, го превежада и издава в САЩ, а в годинита на „перестройката” се разпространява и в Русия. Правени са различни експеритизи на текста от специалисти по древноруски език, които доказват че автора на текста не е познавал правилата на древноруския език, а е имитирал древен стил на писане. Самата азбука представлява леко деформирано кирилско писмо. Днес се смята че Велесовата книга е дело на руския библиоман и колекционар Сулдзаков, живял в средата на 19 в.Явно под влияние на модните тогава в Европа теории за произхода на индоевропейците от Средна Азия, е посочил Седморечието (късен руски термин) като прародина на индоевропейците, приравнени най-вече към русичите. С названието русколани, което използва, всъщност деформирано роксолани, той посочва връзката на русите като наследници на аланите-роксалани, под влияние на също така модната в Русия по това време теория са руксоланския, сарматски произход на русите, от Егор Класен. Руксоланската теория се явява антипод на господстващата „норманска” теория за произхода. Предвид, зараждащият се руски национализъм, търсещ опование в миналото, разбираеми са и експериментите на патриотара-славянофил Сулдзаков.
Но това вече не е наука, не е история, а съчинителство на националистически митове, нещо което е също толкова вредно и опасно, колкото и познатата до болка на българското общество – философия на конформизма, националния нихилизъм и чуждопоклоничеството. Точно такива националистически митове за древно минало, търсят Нурутдинов и последователите му, за щастие твърде малко на брой и неприемани на сериозно в Татарстан.
Ето и самите виждания на Нурутдинов за историята, отразени в статията му „Булгары и Мировая цивилизация”, които красноречиво говорят за оскъдния умствен багаж на булгаристкия пророк:
1. „В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарих” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”. –Интесно как тази огромна България, от Дунав до Енисей, така и не беше забалязана от нито един древен хронист, как тези български разселвания от Париж до Хуанхъ, по мащабност надминаващи индоевропейските миграции, също са незабелязани.
2. „Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (оттук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесостеп – себер (оттук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум. Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на казанската изследователка Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините”. – Направо смайващо, нурутдиновите „българи” имат спомени от преди 35 000 години, т.е. те са съвременници на вилендорвската културата. При това са се сражавили с „човекоподобните маймуни”, т.е. неандерталците, но не бих се учудил и от участието на по-древни хоминиди. Е този Кул Гали, вероятно е имал машина на времето, с която е отскачал до ледниковия период, за да прави справики, за своя „свод от летописи”! Айзък Азимов, Артър Кларк, Кир Буличов и Братя Стругацки, са просто посредствени автори-фантасти, пред вихъра и размаха на фархатовото въображение.
3. „Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител”. По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв “улуг мак” – голям вълк, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”). С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците. – Преди 15 000 години, когато е започвала да се форимира ностартическата общност и то в рамките на по-голямана бореална общност, виждаме че има ясно диференцирани огузи, саклани, говорещи на тюркски езици. А лингвистичните му каламбури и бъртвежи са просто отчайващи!
4. „Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)-Тархан, удряйки с палицата (буздогана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег”. – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят.- Явно плагиатстване от“Епоса за Нартите”, там главния герой нарта Батраз е убит от вълшебното колело Балсаг (слънчевия диск), който го удря в коленете – единственото незакалено място по желязното му тяло. А първооткривателството на леарството и грънчарството – болни фантазии.
5. „Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам)”. – Само ще добавим че преди 15 хил.години, ледниковия период все ощи не е завършил.
6. „Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през 7 пр. н. е. получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство”. – Излиза че от 7 в.пр.н.е. българите имат своя държава в Поволжието Идел, как ли не ги е забелязал Херодот?
7. „Част от българите водени от Газан, заселили Централна Азия /Китай, Монголия, Уйгурия/ и Америка.” – за другите народи място не остана на Земята от тези нурутдинови „българи”.
8. „Митът за българския принц Газан-Магули, спасен от Вълка, е в основата на индийския мит за Маугли”. - Горкият Ръдиард Киплинг, в гроба ще се обърне, ако научи каква е основата на неговата приказка!
9. „Монголите произлизали от българите водени от Магули, спасения от вълка принц, монгол произлиза от Могол (Магули). По същия начин в Америка, маите също са българи, произлизат от българския дух на слънцето Май, ацтеките – от българския прародител Ищяк, инките от българския род на Еней.?!! ...... и прочие безумства. Също научаваме че Италия носи името си от Атила, който естествено е български цар, от Атила води и произхода си самия Нурутдинов, Троя е българския град Атряч, а Турция е второто българско царство в света, наричало се Яна Идел, (Анадол). Турците са потомци на шумерите. Тюрко-булгарите от Поволжието и Огузо-булгарите (османските турци) са един и същи народ, разделил се на две. /ФН-БМЦ/
Не е необходимо повече да отегчавам читателя с бъртвежите на един човек, измислил си паралелна, шизофренна параисторическа псевдонаука. Колегите-психиатри наричат това състояние, по името на психиатъра който я е описал, morbus Bloeri или шизофрения, което буквално означава „разсечена душа”, т.е. болният не може да прави разлика между реалността и своя измислен свят в който живее съзнанието му. Но последния пасаж е твърде важен, прокламирайки тюркското братство между нурутдиновите „волжки българи” и анадолските турци. Тук е скрито истинското лице на този прикрит пантюркистки пропагандатор, явно финансиращ се и от братския „Яна Идел”.
Всъщност писанията на Нурутдинов не са нещо единично, той има своите достойни учители. Нурутдинов е част от едно явление, което в последните години, се проявява почти във всички бивши социалистически старни, България също не прави изключение. От времената на „перестройката” и „демокрацията”, огромно количество, псевдонаучна сенсационна литатура, залива книжния пазар. Наречена е с удачното название - фолк-хистори (фолк-история или чалга-история). Една от причините за този феномен е наличието на дългогодишна цензура на „класово-партийния подход” упражнявана върху историческото познание. Втората причина е свързана с ръста на криворазбрания национализъм и патриотарщината, под различни форми в бившите социалистически държави и нуждата от нови исторически митове, за „героично минало”, повдигащи смачканото самочувствие, което се търси дори и там където го няма. В други страни, особенно в тюркоезичните републики на бившия СССР, фолк-историята се превръща в основна проява, на търсенето на национална идентичност, за младата им държавност. Третата причина се корени в налагащият се в съвремените общества модел на „масовата култура”, или по-точно „масовото безкултурие”. Сама по себе си, историческата наука е елитарно знание, което за да бъде разбрано трябва да се снижи до нивото на масовия потребител, да се предостави в такова състояние, в който би могъл да го възприеме, а това вече води до създаване на опростена паранаучна литература, познатия ни от времената на социализма, научно-популярен жанр, предтечата на съвр. фолк-история.
Един от известните критици и изследователите на това направление Д.М.Володихин, гл.редактор на сп. ”Русское средневековье” пише: "В последните десетилетия на отминаващия 20 в. станахме свидетели на две негативни явления в обществената мисъл, с напълно псевдонаучно значение. Първото явление е свързано с натрупването на голямо количество „историкопопулярна” литература, насочена изцяло към масовия, некритичен читател. Тя преследва и комерсиални цели, но не това е основното. Характеризира се с полемичен тон, боравене с псевдонаучни методи, построяване на привидно логични конструкции върху измислени факти и липсата на научни норми на излагане на хипотезите и доказването им, които се предлагат. Фолк-историците критикуват безпощадно историците-професионалисти, дори и за отдавна доказани и утвърдени исторически истини. Другото явление е свързано с т.нар. „нова хронология”, създадена от А.Т.Фоменко и Г.В.Носовски и последователите им (в България, това е Йордан Табов). Новите хронолози, внушават че цялата история на човечеството е „объркана” и датите от учебниците по история са неверни. Смесват се произволно събития от различни епохи. Този тип литература е сред авангардните комерсиални псевдонаучни „научно-популярни” произведения”.
В тюркоезичните страни се радват на особен успех, всякакви идеи за преразглеждане и пренаписване историята на „тюркския свят”. Тъй като в основата си, водещите историци от 19 и 20 в. са предимно европейци, от Западна Европа и Русия, то техните фундаментални трудове се преставят като „преднамерени”, написани от „колонизаторите”, принизяващи реалните измерения на „древната тюркска цивилизация”. Корените на това явление се откриват в пантюркистката идеология на Кемалистка Турция. Още около 1920 г. турските историци издигат абсурдната по нахалството си, ненаучна идеологизирана хипотеза че тюрките са част от древна уралоалтайска цивилизация, присъствала в Средиземноморието още от дълбока древност. Хетите се обявяват за древни тюрки, наречени произволоно „ети-тюрклери”.Шумерите също стават обект на тюркските домотвания, базирани единствено върху повърхностните сравнения на шумерския език с тюркските, от германския учен Ф.Хомел, като цяло на древни общопалеолитни корени и понятия.
Тези теории са изложени и приети като основа на турската история, на І-вия конгрес на турските историци от Рашид Галиба, Афет Инан и Ш.Кансу. /ДЭ-ЭТ,стр.22-23/ Днес те се популяризират чрез интернет, в цялото тюркско постсъветско пространство и имат огромно количество последователи, един от тях както видяхме е Фархат Нурутдинов.В 70-те години на 20 в. Мурад Аджи, чрез своите псевдонаучни книги „Полынь половецкого поля”, „Европа, тюрки, Великая Степь”, „Кипчаки”, рисува размерите на „тюркската вселена” и намира горещи поддръжници и последователи сред тогавашната съветска тюркоезична интелитгенция. Той твърди че „в края на 5 в., Австразия (Франската д-ва от епохата на Меровингите) е тюркски каганат в Западна Европа, изпреварил по възникване Аварския. Но освен на континента тюрките завладяват и Англия. Както казва М.Аджи „Границите на Великата Степ добре личат в Англия”. Англосакското заселване от 5-6 в. е представено като заселване на кипчаки, създали Английски улус. Понятието сакски, се приравнява директно към саки, а саките естествено са тюрки. Самото име Англия произлиза от кипчакското инг – плячка, така чеИнгленд означава „придобита земя”. На осторова тюрките построили град Кент, което по тюркски озаначава „каменна крепост” (б.а.тюркската дума е тохаризъм), станал столица на улуса. На другия бряг основали град Кала (Кале, от тюркското кале – крепост) за да пазят пролива.”
На посещение в гр.Горно-Алтайск, на 17.09.2001 г., сред свои почитатели, пантюркисткия пророк М.Аджи заявява, че западноевропейският фрак е изобретен от древните тюрки, чийто първообраз са кафтаните от Алтай (Пазирик). Името на Германия, в романоезичните езици Алемания, откъдето е заимствано в турски, Алемания, Алмания било тюркско по произход, защото Атила, така наричал своите най-далечни владения, от центъра на държавата му, която Аджи помества в Алтай. Алман на тюркски означава далечен. Друго негово „откритие” е че евреина Йешуа, посетил Тенгри-тау и връх Тенгри, където получил просветление от бог Тенгри и едва след това станал негов пророк, известен като Исус Христос. А 25 декември е рожденния ден на Тенгри и европейците християни са заимствали тази дата от тюрките. Със своите произведения, М.Аджи иска да разкрие кипчакско потекло на българите, сърбите, хърватите, чехите, унгарците, австрийците, баварците, саксонците, жителите на Северна Италия, Германия, Испания, Швейцария, Франция, Англия, Северна Европа... Америка и Австралия! Така М.Аджи, превраща историятя на Европа в раздел от кипчакологията.
Един друг водещ фолк-историк, Олджас Сулейменов в книгата си „Аз и Я” доказва родството на тюркските езици с първоизточника им – шумерския. Например асирийското название на скитите „ашкузи” той тълкува като ич-огузи – „вътрешни родове”. Друг изследовател, казахския журналист А.Айзахметов в книгите си „Рождение тюркского мира” и „Колыбель царей человечества” „доказва” че езиците на древните цивилизации на Крит, Микена и Троя са прототюркски и с цяло хилядолетие са по-стари от Древния Египет. Ш.Куанганов „доказва” че топонимиката на Пиринейския п-в е изцяло тюркска, Кордова произлиза от Кур-тюбе, Тартос от Татуш. Ханибал е тюрк и кантагенците също са древни тюрки.
Асълбек Бисенбаев, изследовател на явлението „фолк-история” вижда предпоставките му за възникване и в серията от книги на Л.Гумильов, които популяризират, евразийската тематика, интереса към Изтока, древната история на хуните и тюрките, разширява методите на изследванията с т.нар интердисциплинарен подход, както стилът и начина на излагане на фактите – достъпен за обикновенния читател. Разбира се въпреки някои неточни и неверни свои интерпретации, Лев Гумильов си остава сериозен академичен учен, но така или иначе неволно подготвя почвата за появата на много посредствени жалки имитатори.
Също голяма вина за появата на фолк-историята в тюркския свят имат и уж академични автори като А.Халиков, И.Мизиев и др. които открито отричат фундаментални предстви. За Халиков, карасукската и андроновската култура са дело на прототюрките, а за Мизиев аланите са тюрки, древната кобанска култура в Кавказ, също е прототюркска. При това такива концепции могат да се прочетат не в псевдонаучно-популярни книжки, а в академични издания. /АБ-ДЦА,гл.9/ Така например в наскоро публикувания академичен сборник „Древнетюркский Мир: История и традиции”, Казан-2002 г. издаден от Института по история, към АН на Татарстан, Салям Алишев пише че „държавността при тюрките започва още от Шумерската държава”, след това утвърждава че „кимерийците попаднали под властта на тюркските племена утригури и кутригури, преселили се край Азовско море още в 9-8 в.пр.н.е.”, след това посочва че Кангюй във 2 хил.пр.н.е. вече е тюркска държава, позовавайки се на факта че късните кенгереси са били тюркоезични”, естествено скитите и аланите-аси, също са посочени като тюрки и т.н., могат да се посочат още много примери, интернет-пространтвото гъмжи от подобни публикации. Например посочва се че аланите-аси са тюрки, защото в руски летопис се казвало че езикът на асите е от печенежкия род. Изобщо не се взема предвид че когато е писано това сведение, асите (носителите на салтомаяцката култура) се подложени на асимилация от прииждащите и заселващите се кумани-половци. Т.е. факта се изважда от контекста и се цитира целенасочено, изопачаващо първоначлното му значение. Виждаме как със съвсем превратно и целенасочено изкривено тълкуване но фактите, тюркоезичната псевдоакадемична наука, „заграбва” индоевропейското минало на Евразия. И този подход се наблюдава вече почти във всички тюркоезични историци от новите постсъветски тюркски републики, той се превръща в основен метод на работа. А закономерният резултат от това явление, ще го видим след 1-2 десетилетия, с нов мощен подем на възродения „научно покаван пантюркизъм”.
У нас в България фолк-историята също има сериозни позиции. Като нейни родоначалниции в миналото може да посочим Ганчо Ценов и Димитър Съсълов, чийто схващания днес така ревностно се пропагандират от последователите им. По време на социализма, безспорен фаворит на фолк-историята е писателя Йордан Вълчев, прочул се с фантастичните проучвания върху прабългарския календар и „доказателствата” си че имената на римските императори произлизали от българските „хунорски” календарни названия. След промените през 1989 г., темата за прабългарите, която до тогава беше скована и „изчерпана”от официалната историческа наука, изведнъж стана много интересна и привлекателна.
Другите са последователите на Д.Съсълов, които издигат „класическите” хунорски теории и хунския произход на прабългарите. Представителите на второто течение са в особен синхрон и взаимодействие с нурутдиновите „булгаристи”, докато първите са в конфронтация с тях. Не трябва да пропуснем и по-слабо представените апологети на Г.Ценов, които „доказват” че прабългари и траки е едно и също, или хора като Кръстю Мутафчиев, които надхвърлят обсега на Земята, и търсят прабългарските корени след извънземните цивилизации. Появиха се и такива смешни и абсурдни твърдения за съществуването на някаква мнима древнобългарска цивилизация, или че България била най-старата нация в Европа, издигани от политици експлоатиращи национализма (В.Сидеров от „Атака”)!
Фолк-историята има и своя кръг читатели – хора които гледат на историята не като наука, а като идеология, като източник за повишаване на смачканото национално самочувствие, един вид допинг или наркотик, задачата на историята за тях е на някакво наивно възрожденско ниво от времената на Паисий. Те разглеждат миналото през „розови” очила – виждат само велики дела, славен произход, висока култура, едва ли не някаква много висока българска цивилизация и всичко по-, по-, най-. Смятам че точната им квалификация много добре се отразява от българската дума “патриотари”. За тях една сериозна историческа монография е прекалено скучна и прекалено сложна за разбиране, затова е много по-лесно да вземеш поредната съмнителна книжка, написана на лесен разговорен, весникарски език и галеща самочувствието, с „мнооогоо славното минало” и да се отдадеш на “душевна нирвана”, откъсващата те макар и времено от отвратителната и жалка съвр. българска действителност. Но това вече поражда психозата на собственото надценяване, на фабрикуването на националистични митове. А примерът на съседна Сърбия показва, как националистическите митове за славното минало на Великото Душаново царство, могат да възпитат в следващите поколения бесен шовинизъм съществуващ и до днес!
Фолк-историята има и „сериозни” позиции в Русия. Там различни „специалисти” се надпреварват да търсят древнославянска писменост, древнославянски извори. Излиза че руските славяни са били най-близки до древните индоевропейци, най-истински „арийци”, че са носители на много древна общоарийска култура и пр. Един от първите нейни представители, писателя-фантаст Владимир Щербаков, „доказа” че етруските и траките, всъщност говорели на славянски, по-точно староруски език.
В Унгария, местните фолк-историци „доказват” че маджарите са наследници на шумерите и естествено на хуните и на Атила. Там личността на Атила е на особенна почит.
На Запад фолк-историята има типично комерсиални цели. Блестящ нейн шедьовър е филма от 80-те год. на 20 в. „Конан варварина” и нашумелия напоследък „Шифър на Леонардо”.
Чувашките историци също обръщат голямо внимание на прабългарския произход. В издадената през 2000 г. книга “Чуваши: Этническая история и традиционная культура” на водещите чувашки историци В.Д.Димитриев, В.П.Иванов, В.В.Николаев е отразена съвременната чувашка концепция по въпроса: “В края на 3 в. началото на 2 в.пр.н.е. започнало движение на хунските племена на запад. В 1 в.от н.е. древните предци на чувашите – огурските (български) племена и савирите се откъсват от останалите тюрки. (б.а. какви тюрки в 1 в.?) Зигзагообразно се предвижват през земите на северноиранските племена. Мигрират на запад отделно от западните хуни. Предвижването продължило около две столетия. Зимните пасищта на оногурите и савирите били в Седморечието, а летните в Южен Сибир, в района на сливане на реките Иртиш и Об, където обитават угорските племена – предци на съвремените манси, ханси и унгарци. Седморечието обхваща земите южно от Балхаш, където текат седмемте реки: Или, Каратал, Биен, Аксу, Лепса, Баскан, Сарканд. Тази територия е древен цивилизационен център. В 3 в. оногуро-българите се предвижват по Сърдаря на запад в Приаралието и заселват степите на Средна Азия и Казахстан. Обитаващите по-рано региона ираноезични племена саки и масагети. (б.а. то е едно и също мас-сагети т.е. големи, велики саки) Те са покорени в хода на етногенетичното взаимодействие с новодошлите централноазиатски тюрки (б.а. тюрки в 3 в. няма).
Оногуро-савирските племена участват в етнокултурните процеси протичащи в Средна Азия в началото на 1 хил.от н.е. в състава на хуните, покорили повечето от племената на съвр. Казахстан. (б.а. напълно невярно: хунну никога не са прониквали трайно по-западно от Даван-Фергана, без да я владеят. Дори и властта им вЗападния край – Източен Туркестан е твърде нетрайна).
В резултат на взаимната асимилация между оногурите (бугури) и ираноезичните усуни (б.а. усуните са тохароезични), в средноазиатските степи и Казахстан се формира протобългарската етническа общност. Иранският компонент е доминиращ с изключение на езика (?!). В погребалния обряд се наблюдаватмного общи черти между усуните, севернокавказките и волжки българи”.
По-нататък авторите констатират че в чувашкия език се откриват над 200 иранизми и десетки индийски заемки. В чувашкия езически култ се наблюдава силно зороастрийско влияние.
От всичко казано до тук можем да направим няколко извода:
1. Чувашката школа смята за изначално тюркски, произхода на прабългарите и савирите. Това налага да споменават тюрки в събития от 2 в.пр.н.е.-1 в.от н.е, време когато тюркската етногенеза все още не е започнала.
***
Да се върнам към обективните процеси на етногенеза протекли в Поволжието. Може да направим следните изводи:
1. Алано-прабългарските племена, заедно със сувари, барсили, аскали проникват в Поволжието, не директно от Кубратово България, а след 100, 150 години. Те произлизат от племената подчинили се на хазарите, като част от тях не са участвали в Кубратовия съюз, като савирите например. Причина за миграцията, пръвоначално към Северното Черноморие, а после и на север са арабските нашествия.
2. В Поволжието попадат в смесена угрофино-сарматска среда. Родовете носещи името българи, стават държавнотворческата основа на бъдещия племенен съюз.
3. Самоназванието на населението на Волжка България е било аси. Племенно се делят на българи, сувари, аскали.
4. Преселенията на големи маси кипчакски, печенежки и оймекски (йемекски) племена, води до постепенна тюркизация на езика им.
5. Ислямът се налага като основна религия. Племената които не я приемат, суварите, част от угрофинските народности /мордва, марийци, удмурти/, отпадат от волжкобългарското единство. Названието българин се превръща в символ на тюркоезичен мюсюлманин. Постоянните конфликти с руските княжества изтощават страната.
6. Монголското завладяване нанася силен удар на демографската структура. Загиват големи маси население, на тяхно място идват други кипчакски и тюркски, татарски племена. Изчезват старите родовоплеменни общности, но възникват нови. Днес почти всички тюркски народности, изключая малоазиатските тюрки, се формират като общности, във времената на монголското завоевание и наследилата го улусо-орденска система.
7. Разпадът на Монголската Империя, води до възникването на няколко улуса, области управлявани от синовете на Чингис. Тези улуси започват да се наричат Орди. Последва няколоковековна борба за преразпраделяне на чингиското наследство. Освен принцовете с чингисидска кръв, в нея се включват и различни енергични пълководци като Ногай и Едигей, които също създават свои орди и ханства. Тези войни са свързани и с придвижване на големи маси от хора. Например ногайците мигрират от Дунавската делта до Южна Волга и съвр.Казахстан. В Средното Поволжие възниква Казанското ханство, с център новопостроения гр.Казан, от него се отделя Касимовското ханство. В Крим възниква Кримското татарско ханство. Името Волжка България излиза от употреба. Единствен спомен за нея е само града Булгар.
8. През 14-16 в. протичат процеси на етническа и верска консолидация. Названието татари, се носи първоначално от представителите на новата чингисидска служебна аристокрация, но постепенно прераства в синоним на тюркоезичен (кипчакоезичен) мюсюлманин, като паралелно се използва и самоназванието бесермени – мюсюлмани.
9. В рамките на Руската държава, присъединила Поволжието, тези процеси продължават до възникването на татарско национално самосъзнание, изявило се във втората пловина на 19-началото на 20 в. В рамките на РСФСР и по-късно СССР, тези процеси продължават, катализирани и от ограничената татарска държавност, каквато предаставя Татарската АССР. Ръстът на татарското самосъзнание, обезпокоява Сталин, в годините непосредствено преди началото на ІІ-та Св.война. Той започва твърде рискован екперимент с този народ, като се опитва чрез обработването на татарските интелектуални кръгове и пренаписване на историята, за да се изведе на преден план, древноволжкобългарския пласт като водещ в етногенезата, за сметка на реално основния, златноорденски пласт. Целта е да се омаловажи значението на Златната орда за историята на поволжките тюркски народи.
10. С въстановяване на татарската държавност, слез 1990 г., макар и в рамките на Русия, татарското самосъзнание, навлиза в нов етап от развитието си. Тук се преплитат различни геополитически интереси – западни, руски, турски. Движението на т.нар.”Булгаристи”, се стреми да реанимира ислямските идеи на ваисовското движение, преплетени със сталинските виждания са волжкобулгарската народност. До момента те нямат тежест в татарското общество и не се приемат на сериозно, тъй като отричат най-главното, наличието на изграденото във вековете татарско национално съзнание!
Така или иначе, на лице са сложни вътрешнш процеси на самоидентификация и самоизява, протичащи в татарското общество. Те не са изолирано явление а само част от глобални подобни процеси наблюдавани в цялото бившо съветско пространство, изразяващи се в деструкция на някогашната руска държавна общност. Показателни са противоречията между руси и украинци за наследстото на „Киевска Русь”, между осетинци и карачаевобалкарци за названието алани, между чуваши и татари, за наследството на Волжка България.
Тези процеси, ни засягат дотолкова, доколкото, се използва и спекулира с въпросите за историята и произхода на древните българи, както и наличието на претенции върху тяхното наследство. В това отношение татарските „булгаристи” са особенно агресивни. В програмата на булгаристката организация „Болгарский национальной конгрес”, приета в Казан през 1997 г., се казва: „Имеется немало исторических свидетельств того, что болгарские племена, даже разделившись, ощущали себя частями единого народа. Согласно европейским источникам, Дунайская Болгария в начальный период своего существования признавала главенство правителей Волжской Болгарии”.
Интересно какви са тези източници, сигурно „Джафар тарихи” и как Волжка България ще е сюзерен на Дунавска България, при условие че Волжка България възниква 100-150 години след основанието на Дунавска България, а самата Волжка България е подчинена на Хазарската държава и придобива независимост, едва след разгрома на Хазария от Киевска Рус. Характерно за татарските „булгаристи” е неприеманато на каквито и да е съмнения в изначално тюркския произход на прабългарите.
11. Съществуват и трезвомислещи обективни изследователи на татарската етногенеза. Интерест заслужава книгата „Татары. Тайная История” от Александър Баяр. Може да се прочете със съкращения в инетрнет: http://tatarica.yuldash.com/history/article368 , както и пълната версия, на уеб-сайта „Татарская элэктронная библиотека” - http://kitap.net.ru/bayar.php. Също е преведена от мен на български език, с малки съкращения и добавени коментари, поместена от доц. Иван Т.Иванов, в личния му уеб-сайт: „Страница за прабългарите”http://protobulgarians.com/Kniga%20na%20Aleksandaar%20Bayar/Glavna%20-%20saadaarzhanie.htm .
Авторът е историк-любител, инженер по образование, но със задълбочени познания в областта на археологията, антропологията и историята на Средна и Централна Азия. Той подлага проблема на съвсем различен, безпристрастен анализ. Основателно смята че прабългарите и аланите са с общ произход, свързан с индоевропейската цивилизация на Централна Азия, простирала се от Алтай до Синцзян, свързана с андроновската, карасукската, тагарската и пазарикската култури и народите саки, усуни, динлини, юечжи, ди, на китайските хронисти. В бронзовата епоха това е голяма ирано-тохарска общност, разгромена от хуните във 2 в.пр.н.е. и принудена да мигрира в Средна Азия. Там част от племената завладяват Гръко-Бактрия и става известни като кушани. Друга част продължава на запад, завладяват Средноазиатското междуречие и основават племенната общност кангари, Кангюй. От най-западната част на Кангюй се отделят алано-прабългарските племана. За прабългарите обаче авторът, тръгвайки по утъпкания и погрешен коловоз на рускоезичната историография, смята че антропологично те са сармати, най-сродни с кушаните, но езиково са носители на „древния пратюркски булгарски език” като последното е напълно погрешен извод, „булгарски-пратюкски” език никога никъде не е съществувал! Волжките българи са също част от тези алано-български племена. Но в един по-късан етап, започват да се смесват с идващите от изток тюркоезични кумани-кипчаки, антропологически смес от европеиди и монголоиди. Възниква друга народност, която антропологично наследява старите волжки българи, но като съзнаие и език се оформя в златноорденския период и придобива самоназванието татари.
Основната маса от населението използвано от Чингиз-хан, в завоевателните походи са европеиди, татари, кумани иликипчаки. Така че съвременните жители на Татарстан запазват своя ярко изразен европеиден расов тип, сложил се още от алано-прабългарския „сармато-ирано-пратюркски” пласт, асимилиран от по-късните тюркоезични наследници, чиито древни корени водят към същата древна изходна индоевропейска общност, известна със сборното название юечжи и усуни,дадено от китайските автори. Затова съвр.татари са съхранили същия древен памиро-фергански, сарамтски и кавказкирасови типове.
Баяр поставя схващането за етногенезата на съвсем друга научна основа, като доказва че антропологическата приемственост в населението е независима от езиковите процеси. Графически изобразява процеса на етногенеза като пирамида/тетраедър. Да, съвременните татари са езиково част от кичакската група на тюркските езици, расово са наследили по-старото алано-прабългарско население. В културно отношение те стават част от Тюркския ислямски културен ареал. Съвременните осетинци в Кавказ, са възприели много от бита, културата и расовия тип на останалите кавказки народи, но са съхранили и доразвили стария алански език, докато ние българите сме съхранили расовия тип, но сме загубили, по-точно сериозно славянизирали езика си. В културно отношение сме съставна част на Балканския, православен свят, развил се върху византийските традиции. Какво да се прави, такива са сложните пътища на народностната етногенеза.
Александър Баяр, вижда няколко пласта в етногенезата на своя народ: най-древният пласт е на на старите скито-сарматски ираноезични племена, обитавали, равнинните пространства на Източна Европа. В началото на новата ера, следва ново преселение на ираноезични популации. Това са племена идващи от Централна и Средна Азия - иранизираните юечжи-тохари, усуни-асиани, кангари и алани, които заселват Средноазиатското междуречие и Поволжието, Предкавказието. Те са носителите на турайската, турбаслинската археологични култури, смесили се с местните угрофински племена, на които предават своите традиции – „пермския зверин стил”. Следващият пласт е оставен от алано-прабългарските племена, носители на салтомаяцките традиции, които основават държавата Волжка България и влизат в съюзни отношения със завареното население. В края на своето съществуване, поради масивното кипчакско заселване, населението на Поволжието се тюркизира езиково, но запзва стария европеиден расов тип, защото и новите пришелци са расово европеиди, със същия далечен юечжийски произход. В златноорденското време се слага окончателното коносолидиране на татарската народност. Въпреки големите миграции, неминуемо довели леко повишаване на монголоидните белези, като цяло си остава стария расов тип, който е европеиден, съставен като сбор от памиро-фергански, севернокавказки, понтийски расови типове. При чувашите пък е в по-голямо количество, угрофинския, лапоиден примес, поради верската изолация на суварите и поподането им в угрофинска среда.
Така че съвременните казански татари имат и солидни индоевропейски и тюркски корени, вкл. и генетично наследство от племената създали Волжка България, но татарската етногенеза е многоетапен процес, протичал през различните епохи и окончателно завършил едва в златноорденския и рускоимперския период, а всяко едно тясно обвързване само с волжкобългарския период, при игнориране на останалите е проява на идеологични пристрастия, а не на безпристрастен научен подход.
Използвана лителатура:
1. /А-СССР/ - Археология СССР. Степи Евразии в эпоху средневековья. Редактор тома – С.Плетньова. М. 1981 г.
2. /АБ-ДЦА/ - Асылбек Бисенбаев. ДРУГАЯ ЦЕНТРАЛЬНАЯ АЗИЯ. Алмат. 2003 г. Уеб сайт: „Центральноазиатский Исторический Сервер” - http://www.kyrgyz.ru/?page=172
3. /АБ-ТТИ/ - А.Баяр. Татары. Тайная история - http://www.tatarica.yuldash.com/history/article368 и http://www.protobulgarians.com/Kniga%20na%20Aleksandaar%20Bayar/Glavna%20-%20saadaarzhanie.htm
4. /АГ-СМПСР/ - А.Гаркави. Сказания мусульманских писателей о славянах и руских /с половины 7 в. до конца 10 в. по Р.Х./. Санкт-Петербург. 1870 г.
5. /АФ-ОИБН/ - д.и.н., проф. А.В.Фадеева. ОЧЕРКИ ИСТОРИИ БАЛКАРСКОГО НАРОДА. -http://www.brown.nord.nw.ru/susan/karachay/istoria/b_istoria.html
6. /ВБ-ЭТВП/ - В.А.Бушаков. Этноним „татар” во времени и пространстве”, сквозь века. Припожение към сп.”Крымский контекст”- серия „Народы Крыма”, вып.2, стр.41-52. Симферополь. 1996 г. - http://www.turan.info/library/index.php?url=&dlid=3
7. /ВИ,ВН,ВД-ЧЭИТ/ - Иванов В.П., Николаев В.В., Димитриев В.Д. Чуваши: этническая история и традиционная культура. Изд-во ДИК г. Москва. 2000 г. -http://gov.cap.ru/hierarhy_cap.asp?page=./86/3743/1046
8. /ВМ-ОЭ/ - В.Миллер. Осетинские этюды, Владикавказ 1992 года, печатается по изданию 1881 г.
9. /ВС-ТНБ/ - Валери Стоянов. Турското население в България между полюсите на етническата политика. Bulgaro-Turcica – 2. С. 1998 г.
10. /ДЭ-ЭТ/ - Д.Еретиев. Этногенез турок. М. 1971 г.
11. /ДИ-НПТВ/ - Д.М.Исхаков. Нация и политика: татарский вектор. Сборник публистических статей, известного этнолога, руководителя Центра Этнологического Мониторинга, гл.н.с. Института Истории АН РТ, д.и.н. Д.М.Исхакова. Казань. 2004 г. http://www.tataroved.ru
12. /ДИ,ИИ-ЭИТ/ - Д.М.Исхаков, И.Л.Измайлов. Этнополитическая история татар в ІV, первая четеверть ХІV вв. Институт Истории Академии наук Татарстана. Серия „Этнополитическая История татар”.Казань. 2000 г. Уеб-сайт: http://www.tataroved.ru/publicat/ish_izm.pdf
13. /ДП-ХМВМИ/ - Дмитрий Поспеловский. Материалы францисканской миссии 1245 года. ХРИСТИАНСКИЙ МИР И «ВЕЛИКАЯ МОНГОЛЬСКАЯ ИМПЕРИЯ» Подготовка латинского текста и перевод С. В. Аксенова, А. Г. Юрченко. Экспозиция и иследование А. Г. Юрченко. Издательство «ЕВРАЗИЯ» Санкт – Петербург. 2002 г. http://www.agnuz.info/book.php?id=259&url=index.htm
14. /ДТС/ - Древнетюркский словарь. Лениград – 1969 г. Авторы: Наделяев В.М., Насилов Д.М., Э.Р.Тенишев, Щербак А.М., Боровкова Т.А., Дмитриева Л.В., Зырин А.А., Кормушин И.В., Летягина Н.И., Тугушева Л.Ю. Ленинград 1969. Уеб-сайт: “Monumenta altaica” - http://www.altaica.ru/LIBRARY/dts.htm Все файлы представлены в формате pdf. Сканирование - Илья Грунтов, 2006 г.
15. /ИИ-ПЭГЕ/ - И.Л.Измайлов. Начнут ли признавать права этрусков и галлов в Европе? (или международные симптомы одной местной болезни). Уеб-сайт: „Тюркско-татарский Мир” , публицистика. - http://www.tataroved.ru/publication/npop/4/
16. /ИИ-СТСЭК/ - Среденевековые татары: Ставление этноса и культуры. И.Л.Измайловский http://www.tataroved.ru
17. /ИМ-ИКБН/ - И.Мизиев. ИСТОРИЯ КАРАЧАЕВО-БАЛКАРСКОГО НАРОДА с древнейших времен до присоединения к России.
18. /ИМ-ОИЭТ/ - Ильяс Мустакимов. Очерк истории этнонима «татар» в Волго-Уральском регионе. - http://www.tatar-history.narod.ru/tatarethonim.htm
19. /ИТ-1/ - История татар, том І. Народы степной Евразии в древности. Казань.2002 г.
20. /ЙИ-ИП-1/ - Йордан Иванов. Избрани произведения. Сегашните „българи” при Волга. С.1982 г.
21. /ЛЕ-ЮСД/ - Л.А.Евтюхова. „Тайники Кыргызских курганов”, Южная Сибирь в древности. По следам древных культур. М. 1954 г.
22. /ЛК-АК/ - Л.Кызласов. Очерки по истории Сибири и Центральной Азии. Красноярск. 1992 г.
23. /МА-ТК/ - Марсель АХМЕТЗЯНОВ, кандидат филологических наук. Турусы на колесах - журнал "Идель" №5/1993 г. http://www.tatarica.yuldash.com/history/article65
24. /МГ,НР,ЛЯ-АНВЕ/ - - М.Герасимова, Н.Рудь, Л.Яблонский. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. М.1987 г.
25. /МЗ-ПТТ/ - М.З.Закиев. Происхождение тюрков и татар Москва, Издательство «Инсан», 2002 г. - http://www.bulgars.ru/ct/nesost.htm , Уеб-сайт: „Болгарский Национальный конгресс” (БНК) - http://www.bulgars.ru/bnk.htm
26. /МЗ-СЭК/ - М.З.Закиев. Сакалиба - это кыпчаки, а булгары - одно из кыпчакских племен. Источник: Татары: проблемы истории и языка - Казань, 1995 г.- 464 с. - C. 68-82. - http://turkolog.narod.ru/info/I392.htm
27. /НП-БВП/ - Николай Павлов. БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС ВЪВ ВОЛГО-УРАЛИЕТО (1988-2003). С. 2003 г. изд.”Тангра-Танакра”
28. /ПА-ДК/ - П.П.Азбелев. Древние кыргызы. Очерки истории и археологии. http://www.kronk.narod.ru/mono/mono.htm
29. /ПД-ИРК-2/ - П.Добрев.История разпъната на кръст, ч.2.С.1998 г.
30. /РБ-ФЕЭВБ/ - Риза БАРИЕВ ФИЛОСОФСКИЕ АСПЕКТЫ ЭТНОГЕНЕЗА ВОЛЖСКИХ БУЛГАР. Санкт-Петербург.1997 г. Персоналан Уеб сайт на проф.Риза Бариев - http://www.bariev.narod.ru/bolgar/soderg.htm
31. /РФ-ТПВБ/ - Об имени и титуле правителя Волжской Булгарии. Р.Г.Фахрудинов. Советская тюркология, бр.2, 1979 г. стр.63-71. - http://www.kroraina.com
32. /РХ-ИТТ/ - История татар и Татарстана. Рафаэль Хаким. „Панорама-форум”-1999 г. №19, специалный выпуск, Институт истории Академии наук Татарстана.http://www.tataroved.ru
33. /ТТ-ИПСУКС/ - Т.В.Трифонова. (г.Челябинск, Челябинский госуниверситет). Изделия полихромного стиля Урало-Казахстанских степей. Секция "Ранний железный век". ХХХI УРАЛО-ПОВОЛЖСКАЯ АРХЕОЛОГИЧЕСКАЯ КОНФЕРЕНЦИЯ СТУДЕНТОВ, АСПИРАНТОВ И МОЛОДЫХ УЧЕНЫХ. 2-4 февраля 1999 г. Федеральная целевая программа “ИНТЕГРАЦИЯ” Институт “Открытое Общество” Самарский государственный университет. http://www.ssu.samara.ru/~upask/laureat3.html
34. /ФН-БМЦ/ - Фархат Нурутдинов. Булгары и Мировая цивилизация. „Джагфар тарихы”-том 1. С.2001 г., стр.324-347/, също на - http://www.bulgaria88.narod.ru/
35. /MB-URKK/ - M.R.Buck, Ulrichs Richental chronik des Konsatanzer Konzils 1414 bis 1418. Tubingen 1882, стр.206.
Интересно и задълбочено. Виждам, че доста литература си ползвал за написването... много трудоемко, но си заслужава. Дано повече хора го прочетат!
ОтговорИзтриване